Дженюариъс А. Макгахан
ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
Обедът, с който той
ни нагости, беше с колосални мащаби
и се състоеше от
съединението на
турската и френска кухня. Ние седяхме
не на земята и ядяхме не с
пръсти от една паница,
но бяхме разместени около една голяма
маса сред която имаше
китка цвете и приборите
бяха сребърни. Но самият обяд беше пълен
с изненади, капани
турени за лекомислените
гастрономи. Всичките ястия бяха от
25 до 30, три пъти
подаваха сладко и
плодове, а сетне пак идеше: говеждо
печено, овче варено, пилета,
дивеч, пилаф, риба,
пресол, картофи и пр. Всичко това се
явяваше в такива грамадни
обеми и в такава безкрайна
върволица, щото аз скоро се отказах от
участие в тая борба.
Обедът се захвана
часа по 8 и се продължи до 12, когато
всичките присъствуващи
сложиха оръжието си,
напълно поразени и деморализирани,
макар че цели батальони
ястия бяха готови да
продължат боя. Стопанинът никак не
разбираше цялата нелепост
на подобен обяд и би
продължавал да повтаря ястията до
сутринта ако не бяха го
помолили да ни пощади.
Трябва, прочее, да признаем, че всяко
блюдо беше твърде
добре приготвено и
ние с удоволствие бихме изяли всичко,
ако ни бяха дали време,
поне десетина дни.
Друга забележителна особеност на тоя
обяд беше тая, че нам
прислужваха писарите
от канцелариите на Селим-ефенди и
Киани-паша. Те
изпълняваха своите
нови задължения така блестящо, щото по
нищо не отстъпваха пред
знаменитата прислуга
на парижката Maison doree, и те никак не
считаха това за
унижение, а напротив,
за чест.
Пловдив (без дата)
На два часа път от
Пловдив се намира селото Перущица и ние
стигнахме до него по
един доста добър път,
който пресичаше богатата плодородна
долина на Марица. Това
село било превзето и
изгорено от башибозуците под
предводителството на Ахмед-ага,
когото не трябва да
смесваме с другия Ахмед-ага, още по-гнусен
изтребител на Батак.
Някога това село е
било най-живописно място, построено
на една малка височина,
откъдето се откривала
гледка към твърде живописната долина
на Марица. Сега от него
са останали, както и
от другите посетени от нас села,
единствено развалини. Около
хиляда души, повечето
жени и деца, живеят понастоящем под
сламени покриви,
направени по ъглите на
останалите стени; тия временни убежища
могат да запазят само
от слънчевия пек, но не
и от дъжда. Едничкото им средство за
преживяване съставлява
новата жътва, събирана
с голям труд по причина на липса на
добитък, който турците
откарали и отчасти
помощта, която им дал пловдивският
губернатор. Това е едничкият
случай, в който турците
са оказали каквато и да е помощ на
жителите от изгорените
села. Всичкият добитък
от Перущица и от половината Мая се намира
в притежание на
турците от село Устин,
който е далеч от него на не повече
от три мили. Нито едно
добиче не е върнато на
злочестите собственици, макар добрият,
съвестният и искреният
пловдивски губернатор
да ни уверяваше, че добитъкът им е върнат,
къщите се строят и
помощ на нуждаещите се
е раздадена.
За да проумеете, как
могат турците хладнокръвно, изкусно и
добросъвестно да лъжат,
необходимо е сами да
видите всичко, което аз видях в България.
Аз съм пътувал много,
но да си кажа правото,
досега не можах да постигна до какво
коварство може да дойде
човек. Просто не е за
вярване, с какъв честен искрен и сериозен
тон турците лъжат и
затова не е чудно дето
се мамят най-скептичните, недоверчиви
умове. Тук говорят така
добросъвестно и с
такова познаване на нещата, щото вие
неволно се убеждавате в
пълното съответствие
на техните мнения с вашите възгледи
и чувства. Те разбират
доброто не по-зле от
вас и затова струва ви се невъзможно,
щото те за правят зло и,
само като се убедите
със собствените си очи, че те целенасочено,
хладнокръвно лъжат,
вие започвате да
разбирате всичката дълбочина на
коварството им. Има случаи, като
сегашния, когато
истината може да се провери, но ние
нямахме възможност да
проверяваме чутото и
неволно трябваше да им се вярва.
Необходимо е особено
устройство на ума, за
да се съмнявате във всяка дума, която
ви казват, а европейците не
се отличават с подобен
навик, който се придобива от детинство.
Ето защо европейците
постоянно биват
изигравани и измамвани на Изток. Може
би, читателят ще каже, че в
това отношение аз съм
станал твърде изкусен. Но това само
така изглежда. Аз съм
напълно уверен, че
пловдивският мютесариф или всеки
друг турчин би могъл да
направи да повярвам
във всевъзможна лъжа, ако аз нямах
под ръка средства, за да
докажа тяхната измама.
Аз се чувствувам като дете в ръцете
им. Аз никак не бих се
усъмнил в свидетелството
на Киани-паша и Едиб-ефенди за това, че
никой не е убит в
Батак, ако сам лично не
бях посетил Батак и не бях видял от 6000
до 7000 трупа, които
се въргаляха по земята.
Устинските турци не само че не са
върнали на злочестите
българи техния добитък,
но като чуха за нашето посещение на
Перущица, и като се
бояха от енергичните
мерки по този повод, откарали го в другата
част на страната и го
продали.
Като минавам сега към
разказа за тукашните безредици, ще
отбележа преди всичко,
че и тука са извършени
тези ужаси и зверства, както и във
всичките други места. Ако аз
не се спирам върху
подробностите, то това е само за това,
че струва ми се, вече съм
представил на читателя
доста ясно понятие за поголовното
клане на жителите и за
разграбването на
жилищата им, а следователно, безполезно
е да се повтарят безкрай
едни и същи ужасни
разкази. В Перущица имало 350 къщи и
2000 или 2500 жители.
Това е почти едничкото
село, където жителите са показали
действително
съпротивление на
башибозуците, без да гледа на своята
неподготвеност, народът тук се
е защищавал с твърде
по-голяма енергия отколкото жителите
на Панагюрище, които са
правили окопи. Но, без
да гледа на уверението на турците,
Скайлер не можал да събере
никакви доказателства
за открито въстание. Из всичката
маса от противоречиви
сведения може да се
извлече само едно, че цялата страна е
била твърде развълнувана от
известията за
предстоящата сръбско-турска война, и
че както християните, така и
мюсюлманите, еднакво
се бояли едни от други. Паниката на
първите напълно се
оправдала от последващите
събития. Жителите на Перущица отричат,
че в тяхното село
се намирал въстанически
комитет, или пък че въстанието при тях
е било организирано.
А едничкото доказателство
за тези факти от страна на турците се е
заключавало в това,
че местните жители
били закопали още през пролетта
своите драгоценности и сетне,
като разорали земята,
засеяли я, за да скрият всичките
дири; от това обстоятелство
турците заключили, че
на българите е било известно по-отрано
за въстанието. Но,
разбира се, подобно
доказателство няма никакво значение.
Българите така са навикнали
към насилията на
турските власти, които постъпват не
по-добре от крадците и
разбойниците, щото
винаги закопават в земята драгоценностите
си. За това, този факт е
само доказателство за
безредното положение на турската
администрация и отсъствието
на каквато и да е
безопасност в страната. Хората, които
живеят на север от Балкана и
които ежегодно отиват
на южния му склон да работят по време
на жетва, винаги преди
заминаването си заравят
нещата си, това същото били направили
всички българи по
отношение на парите
си, драгоценностите си и пр., щом като
се разпространило
известието за въстанието
в Босна и Херцеговина.
Местните жители твърдят
— и аз нямам основание да се съмнявам
в справедливостта
на техните думи, —
че преди да стане клането в съседните
места и преди да видят
заревото от горящите
села, на тях и на ум не из дохождала мисъл
за въстание. Когато
тия лоши знаци изпълнили
сърцата им със страх, те изпратили
старейшини в Пловдив
при губернатора Азис-паша
с молба да изпрати редовна войска да ги
защити. Като не
получили отговора на
другия ден, пак изпратили куриери с
молба за помощ. Това
обстоятелство не отричат
и турците. Едничката разлика между
разказите на българите
и на турците се състои
в това, че според думите на последните
губернаторът обещал
своето покровителство,
а първите тържествено утвърждават, че
Азис-паша писмено им
отговорил, че той няма
войска и в случай на нападение, те
са длъжни сами да се
защищават. В същото
време той ги съветвал да стоят спокойно
по домовете си и да не
пускат при себе си
никого от съседните села. Всичките
местни жители единогласно
утвърждават, че такова
писмо е съществувало и няма причини да
се съмняваме в това.
Но ние не можахме да
видим това писмо, защото човекът, който
го бил донесъл, бил
изпратен отново в
Пловдив със същата молба за
покровителство и там бил затворен.
Писмото било у него, и
турците, разбира се, са му взели това
драгоценно доказателство.
Между това Азис-паша
изпратил двама заптии в Перущица,
където те стояли само
няколко дни. Като
обявили, че те ще идат в Устина на
разузнаване и че незабавно ще се
върнат назад, те се
качили на конете и заминали. Повече
не ги видели в Перущица.
Скоро след това двама
башибозуци дошли с известие, че техният
началник Ахмед-ага
ще дойде с 200-300 души да
пази Перущица, съгласно с молбата на
местните жители.
Селяните не се зарадвали
на такава помощ и обявили, че не се
нуждаят от
покровителство. Но
башибозуците настоявали на своето и
отказали да донесат такъв
отговор на Ахмед-ага.
По причина на това станало скарване
и турците били убити в
общата навалица. Тези
факти ми ги разказа една арменка,
мъжът на която държал в
това село нещо като
кафене, дето и станало свиждането
между старейшините и
турците. Тук е мястото
да се отбележи, че арменците и евреите
са едничките хора,
показанията на които
могат да се смятат за безпристрастни;
те не са нито турци, нито
българи, според вярата
и езика си, за това и двете страни
се отнасят с тях като с
приятели. Според думите
на тази жена, българите отначало не
показвали никаква
вражда против турците,
напротив, черпели ги с кафе в дома
ù. Беринг също така
разговарял с тази
арменка и, затова, надявам се, ще
приведе нейното свидетелство в
отчета си.
Доколкото можахме да
узнаем, не е имало никаква достатъчна
причина за
убийството на тия двама
турци. Наистина, те принадлежали към
башибозуците, които
били разорили няколко
села и бяха дошли да плашат и
Перущица. Не можахме да
узнаем, при какви
обстоятелства са ги убили: в открит бой
ли, или в пусия. Както се
вижда, искали са да им
дадат оръжието си и когато те отказали,
са ги убили. Селяните
си мислели, може би, че
те изпълняват заповедта на Азис-паша
за самозащита, защото
щом убили тия двама
башибозуци, те изпратили за трети
път куриер (илчия) до
губернатора, за да го
известят за станалото и отново да го
молят да покровителство. Но
турците уверяват, че
той изпълнил само втората част от
даденото му поръчение и бил
премълчал за убийството
на двамата башибозука; затова след два
дни, като се открила
истината, затворили го
в Пловдив, където той дотогава се намирал.
Както и да е, няма
съмнение, че жителите
на Перущица не са скривали своята
постъпка и са пратили да
кажат за това на
мютесарифа. Между това, като не
получили никакъв отговор и на
своята трета молба и
като се бояли от отмъщението на
башибозуците, които всеки ден
все повече разорявали
страната, те взели нужните мерки за
самоотбрана. А някои от тях
побягнали в Пловдив
и в съседните села, като хвърлили
имота си на произвола на
съдбата. А тия, които
решили да се бранят, събрали храна за
няколко дни в църквата,
която била построена
на едно издигнато място и заобиколена
с висока стена. Те
направили няколко
бойници в стената, набавили си вода
и въобще се приготвили за
обсада. При това не
трябва да се забравя, че те не са излизали
никак от селото си и не са
докачили нито един
съсед-мюсюлманин. Най-сетне във вторник
29 априлий по стария
стил, в навечерието на
баташкото клане, башибозуците се показали
по пътя от Устина.
Всичките жители, без
изключение на жените и децата,
напуснали домовете си и
потърсили спасение в
църквата. Но на някои в последната минута
храбростта изменила
и те се решили да
сложат оръжието. Турците, като ги
приели с покорността им,
незабавно ги убили.
Разбира се, че подобен пример само
е укрепил решимостта на
останалите да се
защищават до последна капка кръв.
Между лицата, които в
това време излезли от селото, имало
един французин, който се
занимавал в Пловдив
с търговия и бил дошъл в Перущица
да търси един друг
французин, негов другар,
за когото се боял да не му се случи нещо
лошо. Той отишъл
заедно със селяните
при башибозуците и обяснил работата
си на Ахмед-ага. Той
говорел твърде добре
на турски и бил известен в цялата
страна. Без да гледат на
чуждестранния му
произход, го затворили и сетне убили,
вероятно с цел да го ограбят.
А що се отнася до неговия
другар, то сетне излязло, че него по-рано
го е постигнала
същата участ. Френският
консул, като узнал за тези факти, направил
жалба до Портата
и вероятно френското
правителство ще поиска възнаграждение
за семействата на
злочестите. Този факт
е твърде важен за доказването
престъпното поведение на
башибозуците. Много
от жителите, като не се доверявали
на човеколюбието на
турците, но в същото
време като не се решавали да се
присъединят към смелите
защитници на църквата,
побягнали в полето, където турците ги
преследвали и избили
до един. Като свършили
по този начин със своите мирни
противници, башибозуците
ограбили напуснатите
жилища, но не се решили да превземат
църквата с пристъп, а
отдалеч гърмели отгоре
ù. Въобще те били твърде храбри с
жените и децата, но не
показвали особено
желание да влизат в бой с въоръжени
хора.Във вторник, сряда и
четвъртък те се
забавлявали с грабежа и изгарянето на
селото, като гърмели сегиз-тогиз
върху злочестите селяни,
укрепени в църковните гробища, откъдето
те гледали пожара
на къщята си.
Дълго да се бранят на
тази шепа хора било невъзможно, защото
те били по-малко от
200 души, а башибозуците
повече от 1000. Аз разговарях с една млада
арменка, която
по време на обсадата
била в черквата и нейният разказ е твърде
любопитен. Баща ù и
майка ù, за които ние
вече споменахме, отишли при башибозуците
да се покорят,
наедно с другите жители.
Благодарение на тяхната народност и
сиромашия, те не били
подхвърлени на никакво
насилие от страна на турците, но те
не взели със себе си
дъщеря си, за да не би
да попадне в ръцете на башибозуците и
я оставили с другите в
черквата. Според
нейните думи, всичките жени и деца
били събрани в черквата,
препълнена докрай, а
мъжете останали на гробищата, от
оградата на които гърмели
срещу турците. Тя
уверяваше, че българите действували
твърде хладнокръвно,
мъжествено и никак не
се отчайвали в успеха на отбраната срещу
башибозуците. Никой
от тях не действувал
като главнокомандуващ, никой не
ръководел защитата, но
всичкото отивало
успешно: нощем слагали стражи и въобще
те храбро се държали до
четвъртък. Тя ни
разказа един твърде интересен факт
за младите моми от селото.
Решено било всичките
момичета по-големи от десет години да
се преоблекат в мъжки
дрехи, за да избегнат
жестокото отношение на башибозуците.
Почти всичките млади
момичета облекли
дрехите на братята си, остригали си
дългите коси и всячески се
стараели да приличат
на момчета. Според думите на моята
събеседница, на нея също
така давали мъжки
дрехи, но тя се срамувала да ги облече
и през цялата обсада
останала облечена в
своите си дрехи. Тя говори, че тия
млади момичета се държали
твърде мъжествено и
много от тях биха взели с удоволствие
оръжие в ръце, но и не
всички мъже били
въоръжени и излишно оръжие нямало.
Вероятно, читателят
ще узнае с удоволствие, че тия от
младите моми, които били
избегнали смъртта по
време на обсадата, се спасили и от
безчестието. Много от тях
били убити, защото ги
мислели за мъже, но останалите живи
не били опозорени и
между тристата или
четиристотин души, които ни обградиха
при идването им в селото,
аз видях не една млада
мома, горделиво гледаща към нас, макар
и да беше с остригани
коси. Много жени тук
били обезчестени, както и навред, но
към тях принадлежали
повече ония, които в
началото се предали на башибозуците
или които при появяването
им са се разбягали.
Младата арменка ни уверяваше, че
нощите, прекарани от тях в
черквата, били ужасни.
Постоянният страх от нощно нападение,
воплите на децата,
плачът на жените при
вида на техните горящи къщи, гърмежите
и виковете на
неприятеля, стълбовете
дим и грамадният пламък, от който на
гробищата било досущ
като видело —
съставлявали трагична сцена, разказът
на която предизвикваше
потресаващо впечатление.
Черквата била така препълнена с
хора, щото не им било
възможно да седят или
да лежат, и те спали стоешком. Но ужасът
бил така голям, щото
надали някой би могъл
да спи. Така се продължавало до
четвъртък вечерта, когато
станала промяна.
Ахмед-ага, командантинът на башибозуците,
пратил в Пловдив да
кажат, че всичкото село
било въстанало и той го нападнал. Жителите
на Перущица не
искали, като батакчани,
да сложат оръжието си и да бъдат избити
като телета; заради
това ги признали за
бунтовници и решили да постъпят с тях
съответно. В същност са
въстанали башибозуците,
а не християните; поне във всяка
друга страна, освен в
Турция, така би
погледнало на това дело общественото
мнение. Азис-паша, който
дотолкова съчувствувал
на християните, щото сетне бил махнат
от поста си, не обърнал
никакво внимание на
всичките молби на българите за
покровителство и вместо да им
окаже помощ, тръгнал
против тях начело на един отряд редовна
войска с една батарея.
Той дошъл в селото в
четвъртък вечер, без да иска то да
се предаде, направо
захванал да го обстрелва
с оръдия, така щото първото известие за
идването му е бил
гърмът на топовете. Аз
знам, че според думите на турците, той
бил пратил ултиматум
на въстаниците, преди
да открие огъня, но селяните отричат
това и понеже турците
признават, че при
Азис-паша е имало изпращани хора три
пъти да искат
покровителство, то не
е за вярване, че той е бил получил отказ
да се предадат, когато се
е явил начело на един
отряд редовна войска. Аз знам, че
Гварачино се е старал да
намери доказателства
за този факт, но съм убеден, че
достоверни сведения той не е
могъл да събере, защото
обстоятелствата, признавани от самите
турци, говорят
противното, а именно,
че въстаниците, които до тогава се
държали юнашки, незабавно
след започването на
артилерийския огън изпаднали в
отчаяние и, като напуснали
църквата, която могла
да се държи дълго благодарение на своето
укрепено положение и
големи запаси храна,
потърсили спасение в бягство.
Както се види, това
би трябвало да е достатъчно доказателство
за Гварачино, че
българите не са се
противили на редовните войски, но той
се е старал да докаже, че те
са продължавали и след
бягството си да се борят с турците.
Според думите му, те са се
затвор или в друга
църква, която се намирала в една
долинка на другата страна на
селото. Но там
съпротивлението е било безсмислено.
Случайно ние разгледахме заедно
тази църква, защото
Беринг и Скайлер в един ден посетиха
Перущица. От всички
страни тази долинка
беше заобиколена с височини, така щото
отгоре беше възможно да
се обстрелва църквата
и гробищата. Наистина, оградата на
гробищата представляваше
значително средство
за защита, но тя беше до 10 фута
висока, така щото било е
невъзможно да се стреля
над оградата. Черквата също така не е
могла да се удържи. Тя
е имала само два прозореца
под самия покрив, които биха могли да
служат за стрелба.
Както всичките български
църкви, тя беше твърде ниска и подът
и беше по-долу от
нивото на земята.
Нищо не доказва, че
вътре е имало лавици да се турят до
прозорците и че от тази
църква е направен поне
един изстрел. Струва ми се, че тоя факт,
дето българите били
напуснали укрепената
позиция и са търсили убежище в едно
толкова открито,
незащитено място
напълно доказва, че те са се били
отказали от всяка мисъл за
съпротива. Но не така
е мислел Гварачино. Той се е старал да
изтръгне от нещастните
българи признание, че
Азис-паша бил искал да му се предадат,
а че те били стреляли
срещу парламентьора,
като продължавали борбата; а когато
българите не се
съгласявали да направят
подобно признание, той шумял, викал,
наричал ги бунтовници
и се кълнял, че те напълно
заслужили съдбата си. Освен тия
доказателства съществува
още и свидетелството
на младата арменка, според думите на
която, по-голямата част от
селяните побягнала
нощем през оградата и останали само 60
души с жените и децата;
следователно, никой
не е оказвал действително съпротивление
на редовните войски.
Но какво е направил
Азис-паша, когато народът се разбягал
от неговите топовни
гърмежи, като се криел
в църквата? Той, както по-напред, не
поискал от нещастните да
се предадат, а просто
преместил топовете си и в петък
сутринта захванал да
бомбардира втората
черква. По стените и по пода и още и
досега се виждат дирите от
гюлетата и бомбите.
Според думите на младата арменка,
тази черква също така била
препълнена с жени и
деца, сред които пред нея избухнали три
бомби. Други свидетели
ни разказваха, че
върху черквата са паднали не три, а
пет бомби, може би младото
момиче да е припаднало
и да не е видяло останалите. Но във всеки
случай и трите са
достатъчни. Всеки, който
е видял как на бойното поле избухват
бомбите над главите на
мъжествените войници,
няма да отдаде на подобен факт голямо
значение, но не е
възможно да си представи
каква паника е предизвикало избухването
на снаряда сред
уплашената тълпа от
жени и деца.
Това е станало в
петък, когато повечето мъже са търсили
спасение в бягството.
Мнозина от тях били
хванати и убити. Останалите защитници
на черквата дошли в
крайно отчаяние. Те
били само до 100 души, а жени и деца имало
до 500. Те пратили
четири стареца и баби
при Азис-паша с молба за помиряване, но
никой от изпратените
не се върнал. Както се
вижда, тях са ги убили башибозуците,
преди да стигнат до Азис-паша, когото
съм готов да не обвиня за гибелта им.
Вече и това е достатъчно, че той
приел три молби за
помощ, дошъл в селото и без да иска
предварително предаването му
и да чуе оправданията
на българите, направи пристъпил към
обстрелването му, при
което бомбардирал
църквите, препълнени с жени и деца.
Излишно е да се доказва,
макар че това не би ни
било трудно, че той се отказал да чуе
всяка молба, която е могла
да стигне до него
през редиците на башибозуците.
Гварачино и турците особено
настояваха на този
факт,че парламентьор никога не се е
явявал пред Азис паша и че ли
той не е отговорен
за това, че не са стигнали до него.
Ние сега ще видим, как се е
отнесъл той към
пратениците, които са достигали при
него.
Но злочестите обсадени
направили още един опит да измолят от
турския предводител
да прекъсне огъня и две
от най-богатите жени на селото се наели
да отидат при турския
генерал. Младата
арменка ни разказа, че тия жени преди
тръгването си оправили,
доколкото е било
възможно, своите накити и си сложили
всичките оскъдни
драгоценности, които
тогава се намирали при тях, с надеждата
да поразят
башибозуците със своето
богатство. Може би тяхната сметка да е
била вярна, защото те
наистина стигнали до
турския генерал. Той им обещал да не
бутне никого с пръст, ако
защитниците на черквата
се предадат и изпратил с тях един старец,
който бил паднал в
плен. Но той не им
дал никакъв ескорт (прикритие) и при
връщането си двете жени
били уловени от
башибозуците, ограбени, обезчестени
и най-сетне убити. Старецът
продължил пътя си
самичък и разказал на въстаниците за
печалната съдба на неговите
спътнички. Естествено
е, че защитниците на черквата не се
решили след това да излязат
от оградата и останали
там цялата нощ срещу петък. Азис паша
продължавал от време
на време да изстрелва
снаряди върху черквата, а башибозуците
поддържали от
околните височини
гърмежи с пушките, срещу които нямало
никакъв отговор.
Положението на
злочестите защитници на църквата
било ужасно. Те удържали
четиридневна обсада.
Мъртъвците лежали на земята непогребани,
за раните никой не се
грижел, понеже нямало
доктори и самите борци изглеждали
като призраци, бледни,
измъчени, оплескани с
кръв.
Разказът на младата
арменка за събитията в петък и събота
е дотолкова див и
невероятен, че аз не
мога да си го обясня инак, освен с това,
че тя е внезапно полудяла.
Тя уверява, че в петък,
след убийството на двете парламентьорки,
обсадените от
отчаяние решили да се
убият един другиго. Според думите и,
някои вече били готови
да изпълнят плана си,
но жените им се намесили, като молели
за започнат клането от
тях. Станалата след
това сцена е дотолкова ужасна, щото
ние никога ни бихме
повярвали на младата
арменка, ако част от нейния разказ
не се потвърждаваше от
всичките селяни.
Излиза, че двама българи със силни
вопли и чупене на ръце
действително убили
своите жени и деца, а сетне и себе си.
Според думите на момата,
двете жени коленичели,
и като държали децата си на ръце, горчиво
плакали, а мъжете и
бащите им, без да се
подвоумят, ги умъртвили. Всички селяни
удостоверяват този факт,
но младата арменка
отиваше още по-далече. Тя твърдеше,
че около 50 или 60 души
убили така жените и
децата си, че много моми и жени, на
които мъжете и бащите
загинали или избягали,
също така молели да ги убият, като
се страхували да паднат
живи в ръцете на
башибозуците, и че техните молби били
чути. Тя казва, че около 200
души са загинали така,
но самата тя се е отказала от една толкова
печална съдба, когато
и предлагали да
последва примера на другите. Този
разказ така напълно отговаря на
мрачния, безнадеждния
характер на славяните, щото аз бях готов
да му повярвам, ако
беше подкрепен от
някакви доказателства. Работата е в
това, че в действителност
подобни случая е имало
само два; единият от убийците е имал
жена и две деца и
другият — жена и три
деца. Що се отнася до разказа на арменката,
аз си го обяснявам с
това, че като прекарала
четири нощи без сън и посред всевъзможни
ужаси, тя просто е
имала халюцинации.
Като се съвзела от припадъка или
продължителната забрава, тя
вероятно видяла, че
двама мъже убиват своите жени и деца.
Тя погледнала наоколо и
навред се търкаляли в
кръв телата на убитите. Подът, според
думите и, е бил залян с
кръв и затова не е
чудно, ако тя в тая страшна минута
стигнала до убеждението, че
участта на всичките
е била еднаква. Но и двата примера
са достатъчно. Те ясно
доказват, до какво
отчаяние е бил дошъл народът,
благодарение на безсмисленото
поведение на турския
началник. Гварачино настояваше на
това, че всичко това се е
случило по вина на
българите, които не искали да се
предадат. Младата арменка
разказваше, че по едно
време тя търсила смъртта и се опитвала
да застане на това
място, където падали
снарядите, но другите жени не я оставили.
В това младо създание
нямаше нищо романтично.
Тя е проста селянка с флегматично,
тъпо изражение на
лицето и аз мисля, че
нищо освен телесните мъки, не е могло
да я подбуди да види в
смъртта своето
освобождение.
Мъчно е да се каже
положително, как е завършила обсадата
или какво се е случило в
събота сутрин. Селяните
разказват, че в петък турците стояли
около черквата и улавяли
всеки българин, който
излизал извън оградата, когото незабавно
убивали, но не смеели
да влязат в нея. В събота
сутринта, види се, башибозуците били
повикани назад и били
заместени от редовна
войска.
Младата арменка ни
разказа, че в събота сутринта тя погледнала
навън от църквата и
като видяла, че зад
оградата стои войник, побягнала към
него и го молила да не я убива.
Той и обяснил, че тя
няма защо да се бои и добавил, че ако
всички излязат от църквата,
то няма да им направят
нищо зло. Тя се върнала при своите
другари и след няколко
минути подир нея излезли
от черквата 250 или 300 души, повечето жени
и деца. Тях ги
завели при Азис-паша,
който ги приел с отворени ръце. Той
похвалил арменката за
нейното начало на
това дело и обявил, че не разбира,
защо те така дълго са се
противили и не са се
предали по-рано.
Букурещ, 22 август
Едвам пристигнах тук
след две седмици пътуване из България,
повечето време
заедно със Скайлер,
който остана в Балканите да довърши
своите изследвания. Преди
да продължа разказа за
това, което ние видяхме и чухме, аз ще
си позволя да се обясня
с Дизраели заради
„преувеличенията“, ще направя няколко
забележки заради
действията на сър
Хенри Елиот и ще представя очерк на
сегашното положение на
страната.
В своята последна реч
Дизраели още утвърждава, че разказите
за турските зверства
са силно преувеличени
и са основани на това, че Беринг не
е намерил положителни
доказателства за двата
печални факта: возенето по улиците
на Пловдив на купове
човешки глави и
изгарянето в Ново-село на 40 момичета.
Що се отнася до първия
предмет, чини ни се, че
е досущ безразлично карали ли са черепите
по улиците или не,
ако Беринг признава,
че техните притежатели са били убити.
Но работата е в това, че
Беринг, като изпращал
телеграмата, която Дизраели прочел
тържествено в палатата,
още не бил ходил в
Ямбол. Ако той беше посетил това
място и би поговорил с
италианския консул в
Бургас, то вероятно, не би изпратил
телеграмата си.
Италианският консул
би му казал, че чували с човешки глави
са изсипвани пред дома
му. Този дом се намира
на една височина и от него се спуска
стръмна пътечка към
малката река, която
тече през града и черепите в
отвратителна безредица са се
търкулвали във водата,
като че да бягат от гоненията на
кучетата. Всичко това
преувеличение ли е,
мистър Дизраели? Вие имате пълно
право, в Ново-село няма
изгорени 40 момиченца.
Но това е станало в Батак, и там са
погинали от огън не 40, но
200 жени, моми и деца.
Както се вижда, в очите на Дизраели
и сър Хенри Елиот за
всичко са виновни
кореспондентите на вестниците. Според
тяхното мнение, най -голямото
престъпление не е убийството на
няколко хиляди невинни хора, но е
лъжливото заявление,
че са убити 30 000 души тогава, когато
в действителност са
убити само 25 000.Страшното
е не изколването на няколко хиляди
младенци, но
вестникарската статия,
която удостоверява този брой, когато в
действителност са били
убити само 999. Не е
важно, че са отсечени главите на
мнозина, престъпно е да се
утвърждава, че главите
на убитите са били возени в каруца
по улиците на Пловдив,
когато тях са ги карали
по такъв начин в друг град и са ги хвърляли
на улицата пред
дома на италианския
консул. Подобна неточност Дизраели
и сър Хенри Елиот не
прощават. Сър Хенри
Елиот заслужава пълно порицание за
своите действия в тази
работа.
Неговата система на
отношения към турците от самото
начало е била коренно
нелепа и безцелна даже
от собствената му гледна точка. Ако
английският посланик в
Цариград е длъжен без
друго да бъде приятел и защитник на
турците, то, разбира се,
той е длъжен да дава
на Портата полезни съвети и внушения,
като я въздържа от
нелепи, безумни
постъпки. Само по тоя начин може да
се задържи още едно кратко
време в Европа турското
правителство. Но политиката на сър
Хенри Елиот е била
диаметрално противоположна.
Той всякога се е ръководел от безсмисленото
правило,
че Турция е свободна и
независима държава, затова никой не е
длъжен да се бърка в
разпорежданията на
турското правителство, колкото безумни
и да са те; това не стига;
чуждите правителства
са длъжни да поддържат всяко негово
най-безумно действие, за
да покажат независимостта
и самостоятелността на Портата.
Благодарение на това
нелепо желание вечно да поддържа
турците, да ги защищава от
всичко, да одобрява
всичките им действия, да си затваря
очите пред всичките им
недостатъци и да
приема всички факти, свидетелствуващи
срещу тях, като клевета,
измислена от русите
— сър Хенри Елиот става донейде
отговорно лице за турското
клане. Той най-вече е
виновен, че не е удържал турците от
повикването на
башибозуците на оръжие,
както трябваше да направи истинският
приятел на Турция.
Той е също така виновен
за систематичното недоверяване към
съобщенията за
клането и за
неизвестяването за това на своето
правителство. Той не можеше да се
съмнява в истинността
на тия известия, защото, например,
пасторът Лонг му е показвал
купища оригинални писма
от разорените от турците окръзи.
Наистина, той върнал тия
писма, като казал, че
не може да се основе на такива
неофициални източници, като
смятал, очевидно като
официални изключително турските. Но
навред е прието, щото
дипломатическите
агенти да предпочитат добитите по
частен път сведения, ако те са
само достоверни, пред
официалните или официозни документи.
Според общото
мнение, задължение на
всеки посланик е да съобщава на
своето правителство за
всичките важни факти,
откъдето и по какъвто начин да е почерпил
своите сведения; но
сър Хенри Елиот разбира
съвършено инак своя дълг. Той, види
се, е сметнал, че е
длъжен всякак да защищава
турците и да гледа през пръсти на всичките
извършвани от
тях зверства. Той така
е и постъпвал. Но той е имал и други
източници на
разположение за
постоянно и пълно запознаване с
извършваните в България ужаси.
Френските, германските,
австрийските, гръцките и руските
консули са изпращали
ежедневно подробни
донесения за всичко, що се е случвало
в техните райони; сър
Хенри винаги е могъл
да чете тия доклади и аз съм убеден, че
той действително ги е
чел. Най-сетне, в ръцете
му са били сведенията, съобщавани от
германските чиновници
на железницата, които
са живели близо до разорените села
и са дишали смрадта от
изгорените трупове. Но
сър Хенри си мисли, че гръцките,
австрийските, германските и
руските консули, а
също така и германските чиновници
на железницата и
американските мисионери
са подкупени от руското правителство
и, следователно,
съобщаваните от тях
сведения нямат никакво значение. Той
даже, неизвестно по какви
причини, признал за
преувеличени двете доносения на
английския консул в Едрине
Дюпю.
Но, без да гледа на
всичко това, той не съобщавал на
своето правителство за
известните му факти
и не изследвал тяхната достоверност,
а само изпратил
драгоманина си при
турските министри за сведения. Драгоманинът
се върнал с отговор,
че турците са се отнасяли
в България с гълъбова нежност, а злодеите
славяни изклали
безпомощните мюсюлмани.
Сър Хенри се усмихнал добродушно и като
отбелязал „аз
така си и знаех“, не
написал нито дума в Лондон. За това той
е длъжен да носи тежката
отговорност, че като
е имал много достоверни сведения, е
твърдял упорито, че
вестникарските известия
са преувеличени и не стига това, а
още безсрамно и
лекомислено е уверявал,
без да го потвърди с никакви факти,
че българите са
извършили също такива
ужаси, както и турците. Най-сетне, ако
сър Хенри Елиот и сега,
когато хиляди трупове
на невинни жени и деца гният по българските
полета, като викат
към небето за отмъщение,
намира за възможно да разсъждава за
преувеличения, вместо
да заяви високо и с
най-силни изрази своето негодувание —
то затова той не е достоен
да бъде посланик на
християнската кралица и да бъде
представител в Цариград или
другаде на благородния
и великодушен [английски] народ.
Дизраели прочел в
парламента телеграмата на Беринг за
това, че по негово мнение в
цяла България са
изгорени 60 села и са убити 12000 души.
Не зная в какъв смисъл
Беринг указва на тия
цифри и смята ли ги за окончателни
и безусловни. Във всеки
случай, той по това
време, когато е изпращал телеграмата
беше посетил само
Пловдивския окръг и не
би могъл да има подробни сведения за
това, какво е станало по
другата страна на
Балкана, затова аз мисля, че неговите
цифри се отнасят само до
Пловдивския окръг, а
пък Дизраели сам-си ги е отнесъл към
цяла България. Може той
да е направил това
без всякакво намерение, но уверен
съм, че това е негова работа.
Скайлер, докато се
намираше в Пловдивския окръг, смяташе,
че само в тази местност
има убити от 12 до 15
000 души и изгорени от 60 до 70 села.
Сетне, той е събрал
сведения и за окръзите
на север от Балкана и там се намериха
до 40 изгорени села, при
което турците са
извършвали същите ужаси, както и на юг,
макар че досега още не е
обнародван общият
брой на жертвите. Затова аз смятам,
че имам пълното право да
направя предидущата
забележка за неправилното, макар,
повтарям, може би и
незлонамерено заявление
в парламента.
Но което е минало, то
не се връща. Мъртъвците се вън от
всяка помощ; те вече не
страдат и нямат нужда
от нашето съжаление. Те са починали
и са се избавили от
турската жестокост и,
може би, тях не можем да ги наречем
злочести, защото те поне
веднъж за винаги са се
избавили от своята горка съдбина. Ние
трябва сега да помислим
за живите, тяхното
положение е от най-плачевните. Нито
животът, нито собствеността
им са обезпечени в
България. Турското население е
въоръжено, а християнското е
безпомощно и лишено
от всички средства за самоотбрана.
Нищо, буквално нищо, не
може да удържи турците
от произвола, разбира се, освен съвестта
им, но доколко тях ги
удържа съвестта им —
жив пример виждаме в Батак. Турците
ежедневно грабят
безнаказано своите
съседи християни. Българите са длъжни
да работят даром на своите
господари и даже на
някои места те плащат за правото да си
събират жътвата. От тях
безнаказано вземат
конете и добитъка им, ако се оплачат или
най-малко се възпротивят,
бият ги и всячески ги
насилват, а жените и децата им позорно
безчестят. В Крещина (?)
ние видяхме значителен
брой жители на съседното село Чанакци,
които бяха дошли с
цел да изпросят или
заемат пари, за да си изкупят добитъка
от турците. Злочестите
никак не можаха да
добият необходимата сума и, както се
види, върнаха се у дома си
без пукната пара. В
друго село (не помня името му, но то е
известно на Скайлер и на
Беринг) българите
събрали своята жетва само с условието
да дадат половината и на
своите турски съседи.
Ето що става на десет мили от Филибе!
В Перущица, която се
намира още по-близо, турците от съседното
село Устина взели от
злочестите християни
добитъка, който им останал след
разоряването и изгарянето на
къщите им и са отказали
да им го върнат. А след нашето
заминаване те откарали
добитъка в друг окръг
и там го продали от страх да не би да се
оплачем на мютесарифа.
Когато Скайлер бил в
Копривщица, турците от близките села
откраднали шест коня, с
които работели в полето.
Ние казахме за това на местния мюдюрин,
но той отговори, че
не може нищо да
направи, защото няма власт над турците
от това село, където били
откарани конете, и че
ако би изпратил там заптии, то тях
само ще ги бият и ще ги
изгонят без нищо. В
Панагюрище при нас дойде един българин
с прясна рана от саблен
удар по главата. Като
узнал, къде се намира неговият добитък,
той отишъл с писмено
оплакване при мюдюрина,
за да си го получи от турците, но
резултатът от тая
експедиция бил
най-плачевен. На пътя от Клисура за
Копривщица ние срещнахме
трима турци, които
караха 30 глави добитък; те предложиха
на нашите слуги да им
продадат тоя добитък
на половин цена, което напълно
доказваше тяхната кражба. В
Панагюрище една жена
ни разказа, че преди два дни тя работила
в полето на съседа си,
когато ги нападнали
трима турци, завързали мъжа, а жената
обезчестили един след
други. Тия турци били
от близкото село и самите жертви ги
познавали добре.
Даже в Пловдив идваха
при Скайлер двама българи и му показаха
саблените рани,
получени преди няколко
дни; единият от тях имаше осем рани.
В Сливен видяхме
много подобни рани и
в Търново заптиите даже биха момчето,
което ни слугуваше,
нещо което им беше,
разбира се, известно.В същата нощ,
когато бяхме в Ямбол,
турците убиха един
християнски момък, но при какви
обстоятелства — нямахме време
да изследваме. Жителите
на Стрелча, едно от изгорените села,
идваха при нас и ни
уверяваха, че турците
продължават ежедневно да безчестят
християнските жени.
Същите известия приехме
и от селото Мечка. Близо до Татар-Пазаджик
срещнахме 12
българи, вързани двама
по двама и карани от няколко заптии;
сетне Скайлер узнал, че
някой-си Али-бей, който
имал неясна тайна власт в Татар-Пазарджик,
затворил по-богатите българи, като
ги обвинявал, че принадлежат към
въстаническия комитет и
всячески ги мъчил,
докато те не се откупили с от 15 до 50 лири
стерлинги. С подобен
печалбарски занаят
се занимавали още двама други бея:
единият от тях е известният
Тосун-бей, който изгори
Клисура и който придружаваше Беринг
по време на
пътуването му.
Същото е ставало и в
София, само че в по-голям размер. Там
се пазарял
каймаканинът и често
изисквал по 500 английски лири откуп.
Всичките жители в
Ямбол се намират под
властта на трима, четирима бейове,
пред които даже
каймакаминът не смееше
да продума нито дума. Пред нас те издаваха
заповеди, без да
се посъветват с
каймаканина, от когото направо зависеха
тези мерки, а той стоеше пред
тях с почтително
мълчание. Не е чудно, че християните
се намираха в такова
подтиснато положение,
щото малцина от тях смееха да дойдат
при нас и то тайно,
нощем.
Ако вие говорите на
местните власти за тия беззаконни
действия на турците, то те
или дръзко отричат
истинността на тия факти, или, като
наричат злочестите жертви
лъжци, или направо
признават своето безсилие за наказване
и предотвратяване на
турските беснотии.
Понякога ни питаха,
защо християните се оплакват на нас, а
не на местните власти?
Отговорът е твърде
прост. Те се оплакват и на турските
чиновници, когато смеят, но
повечето се боят от
тях, защото знаят, че всичките им
оплаквания са безполезни и
опасни. Например: каква
полза да се оплакваш на каймакамина от
Галиб-бея в Ямбол?
Той също така се бои
от Галиб-бея, като и селяните. Притурете
към всичко това, че
българите се заплашват
с ново клане и християните навред се
боят от повторението на
баташката трагедия.
Този страх напълно се обосновава от
поведението на турците. Но
освен терора, поддържан
с постоянни насилия, хиляди хора са
лишени от всякакво
средство за съществуване.
Турските власти, без да гледат на
всичките обещания да
помогнат на злочестите,
да върнат откарания добитък и да
възстановят изгорените
къщи, досега нищо не са
направили. Вземете, например, Клисура,
изгорена от Тосун-бей. То е било цветущо
селище с 700 къщи, от които не е останала
нито една. Според
думите на мюдюрина,
само 50 семейства имали средства да си
съзидат едно каквото и
да е жилище; а що се
отнася до другите, то той решително не
знае, как те ще изкарат
зимата. Жителите на
това село се занимавали най-вече с
приготвянето на розово масло
и в него имало от 130 до
150 малки работилници с 500 казана за
дестилация. Всеки от
тия казани струва по
10 английски лири и следователно, общата
им сума прави 5 000
лири. Всичко това, заедно
с другото имущество на клисурците, е
ограбено от съседите
турци под предводителството
на Тосун-бей. При това не само че е била
взета всичката
покъщнина и откаран
добитъкът, но са взети и керемидите
от покривите, а след
изгарянето на къщите,
турците събирали в развалините
гвоздеите и другите железни
останки. Ето до къде
стига систематичното разбойничество
на турците.
Без да гледаме на
многобройните обещания, нито казаните,
нито добитъкът не са
върнати. Пловдивският
мютесарифин обясни, че множество
добитък има събран в
Пловдив и че на
жителите от околните села е било
заповядано да дохождат, за да
разпознаят добитъка
си. Това разпореждане, разбира се, е
твърде разумно и
справедливо. Трябвало
е само да дойдеш, макар понякога от
100 мили далеч, и да
докажеш своето право
на собственост, за да си вземеш
добитъка. Скайлер и Беринг
били във възторг от
тази проста и напълно действена мярка.
Доколкото знам, Беринг и
досега е останал на
това мнение, но Скайлер с отличителното
си умение да разкрива
тайните, се научил,
че едновременно с това разпореждане
е било заповядано да не
пускат от селата без
особени паспорти. И така, българите
имали пълно право да дойдат
в Пловдив и да си вземат
стоката, но те били длъжни да упражнят
това си п раво без да
се отлъчат от селата
си. Нищо по-добре от този пример не
може да докаже, как
турските власти
удовлетворяват европейските искания
за справедливост към
християните. В Клисура
никому не се позволявало да напусне
развалините на дома си и
да иде в съседните села
на работа, да проси милостиня, или да
посети приятелите си.
Мюдюринът намираше
това разпореждане да твърде нелепо
и притеснително.
Мнозина от клисурците
са се занимавали, освен с приготвянето
на розовото масло,
още и с дребна търговия,
за което зиме са ходели до Цариград и
даже в Мала Азия. Ако
биха им позволили сега
да напуснат пепелището си, те, благодарение
на своя кредит и
на рядката способност
към търговията, биха могли скоро да
поправят положението си и
пак да си съзидат
изгорените домове. Мюдюринът ни разказва,
че той е писал два пъти,
като е молел да
позволят свободно излизане на
желаещите, но не е получил никакъв
отговор. Така също без
полза е молел да разрешат да върне на
християните откарания
от турците добитък.
Когато Скайлер попита за това
пловдивския мютесариф, той
отговори по един
най-безсрамен начин, че не е съществувала
никаква забрана
българите да не се
отдалечават от селата си и че мюдюринът
имал пълно право да взема
назад откраднатия
добитък, където той да и се намира. От
Клисура така също, както и
от Батак, турците са
отвлекли множество деца и моми, които
са и потурчили.
Родителите им и досега,
т.е. три месеца след открадването им, не
могат да си ги вземат
назад. В Татар-Пазарджик
и в Пловдив ни разказаха и за други
подобни случаи. Сега
чак аз разбрах, какво
се е разбирало под потурчването на
младата мома от Солун, което
стана причина за
убийството на германския и на френския
консули.
Когато излязохме от
Клисура, след нас вървяха 200 или 300
нещастни, бледни,
измъчени жени, повечето
с деца на ръцете. Те тичаха след нас
около една миля, като
цепеха въздуха с
викове и отчаяни вопли, задето си
отиваме, без никак да подобрим
тяхното печално
положение. Такава също раздирателна
сцена стана и в Панагюрище,
където повече от 400
души ни изпровождаха с безнадежден
вик, че след нашите
заминаване с тях ще се
отнасят още по-зле. В еднакво положение,
като описаните от
мене Батак, Панагюрище
и Клисура, се намират повече от 100
български села.
Бедността на жителите
им е толкова голяма, щото е страшно за
нея и да се помисли.
Воплите и отчаяните
викове на бедните жени, които не знаят
с що да нахранят гладните
си деца, като че още
кънтят в ушите ми. Където и да съм, каквото
и да правя, денем и
нощем ме преследват
техните измъчени, безнадеждни, бледни
лица, като страшни
призраци. Наистина, те
скоро ще станат призраци, ако не им се
даде помощ. Болестта,
гладът и студът ще
довършат страшното дело на ножа.
Да направим обобщение
на всичко казано. В настоящето време в
България цари пълна
анархия. Турските
власти не могат да изпълнят двете
главни функции на
правителството: те не
са в състояние да осигурят правосъдие
и да опазват реда. Те
направо се отказват да
пазят християнското население от
насилията на мюсюлманите
или открито си признават,
че, че не могат да постигнат подобна
цел, ако и да биха това
желали. Според думите
на каймакамите и мюдюрите турците навред
се съпротивляват
на техните заптии.
Пловдивският мютесариф ни казваше,
че той не може да умири
турското население
без един кавалерийски отряд, но аз
се съмнявам дали той би
употребил подобен
отряд, ако даже и го имаше, за покровителството
на християните.
Изобщо, турските власти
сами не искат да направят нищо, и ако е
възможно, пречат и
на другите. В Пловдив
народът поиска да отвори подписка
в полза на злочестите
страдалци, но мютесарифът
не им позволи, като казваше, че
правителството им дава
всякаква помощ, т.е.
никаква. Не е възможно да се предвиди
докъде може да достигне
турското коварство. То
е извън всяко понятие и съображение.
Само турците могат да
обяснят защо са
забранили подписката в полза на
гладните жени и деца.
Ако Европа не се
намеси, нищо няма да се направи за
злочестите българи. Ако
християнските държави,
които са поели върху себе си
покровителството над
славянските народи
само за това, да ги предадат със
свързани ръце и крака на
варварите-турци, не
вземат това дело в ръцете си, то
бедните жени и деца трябва да
умрат от глад, студ и
болести. Когато Скайлер напускал Париж
преди три месеца, той
бил яростен туркофил,
но така дълбоко го поразило всичко,
що е видял тука, навред
разпространеното
опустошение и бърже нарастващата
сиромашия, щото се е решил да
се опита да възбуди
чуждестранната намеса и да се назначи
комисия за покровителство
над българския народ.
Той иска да предложи на тая комисия
следните необходими,
според неговото мнение,
мерки: първо, да обеси Ахмед-ага,
изтребителят на Батак и
другия Ахмед-ага, пак
толкова престъпния герой на Перущица,
Шевкет-паша,
наградения за своите
жестокости с почетно място при султанския
дворец и Тосун-бей,
за когото няколко пъти
вече споменавам; второ, да се обезоръжи
турското население и
трето, на своя сметка
турското правителство да възстанови
изгорените села, като
обезщети напълно
пострадалите християни. Без всяко
съмнение, ако тия мерки не се
вземат веднага, над
България виси второ, още по-страшно
клане. Ако турската войска
бъде разбита в Сърбия,
може да се вярва, че турците ще
въстанат навсякъде срещу
християните, които са
сега напълно обезоръжени. Аз чух от
Гварчино и Беринг, че
българите са длъжни
да молят небето да прати победа на
турската войска, защото, в
противен случай, всичкото
българско население ще бъде заличено
от лицето на земята.
Подобно признание от
страна на Гварчино е по-красноречиво
от десетина книги за
печалното положение в
България. Ще сполучи ли Скайлер да
проведе предлаганите от
него мерки? Не мисля.
Хората, които ръководят съдбините на
Европа, са твърде сити,
за да могат да проумеят
плача на гладните жени и деца, твърде
разкошно жив еят, за да
обърнат внимание върху
злочестите младенци, които нямат
друго убежище, освен
голата земя и откритото
небе. Техните богати къщи не са
заплашени от никаква
опасност; варварите
няма да обезчестят жените им и децата
им, младенците им не ще
умират от глад.
Пловдив, 16 август 1876 г.
Пътят от Татар-Пазарджик
до Панагюрище минава по една прекрасна,
плодоносна
равнина, която показва
навред дири от разорение и запустяване.
По пътя може да се
пътува с кола само
лете, макар че земята не е мочурлива
и в околностите има много
камъни, щото няма
основание тук да не се направи шосе,
което да е отворено цяла
година. Види се, че
турците били дошли до това убеждение
и преди няколко години
захванали да правят
шосето! Пътят бил обозначен и били
направени всичките
приготовления и даже
платното било досущ готово, оставало
само да се сложат
дребните камъни, два
или три моста били довършени и
останалите започнати, но
изведнъж работата
била спряна и никога вече не се
подновявала.
Аз сега споменах, че
два или три моста са завършени, но
те само придават по-голяма хубост на
това живописно място, макар че са
досущ безполезни, защото
издигнатите места от
двете страни не са доправени. Зидарят
на тия мостове трябва да ги
е оставил в сегашния
им вид с ужасната цел да отчайва
сърцата на талигаджиите и
кираджиите, които, като
потъват в кал на дъното на някоя долина,
гледат със злоба над
главите си въздушните
арки, които съединяват само видимо,
но не в действителност
правите стръмнини.
Ние попитахме нашия турчин талигаджия,
защо пътят не е
завършен. Той отговори,
че Татар-Пазарджишкият каймакамин
взел парите,
предназначени за
направата му. На следващия наш въпрос:
какво е направил
каймакаминът с тези
пари, той даже не отговори, като
смяташе подобен въпрос за
твърде глупав от наша
страна. Той отвори устата си и като
мълчеше, с презрителна
усмивка потегли пръста
си по шията, като да показваше де са
отишли парите и сетне
удари конете, като
мислеше, че по-нататъшен разговор с
нас е досущ невъзможен.
Ние стигнахме в Панагюрище
късно вечерта и с труд си намерихме
жилище, защото
всичките жители вече
спяха. Най-сетне срещнахме един човек,
който ни заведе в
къщата, където преди
нас вечерта бил спрял Беринг. Тук ни
приеха твърде радостно,
макар че стопаните
можеха да ни предложат твърде малко
удобства, защото турците
съвсем ги ограбили и
бяха взели всичко, без да изключим
и готварските съдове.
Аз вече описах трагичните
събития, станали в Панагюрище и сега ми
остава само да
добавя някои изпуснати
подробности. От 2000 къщи има изгорени
около 400, и от
материална гледна
точка, това населено място е пострадало
по-малко от другите. Двете
църкви, пазарът и
двете мъжки училища са били изгорени,
но женското училище е
останало цяло; защото
не се намерил никой да го покаже на
подпалвачите. Но
изгарянето на църквите,
училищата и частните домове губят
значението си и току-речи
не заслужават да се
споменуват, като погледне човек на
страшните зверства, извършени
от турците върху
злочестите българи. Историята на
въстанието, при всичкия си
трагически характер,
има някои смешни епизоди. Един евреин,
парламаджия, разказа
ни твърде хумористично
своите похождения. Въстаниците, като
го подозирали, че той
може да издаде на
турците разположението им, го затворили
и за да бъдат съвсем
уверени в мълчанието
му, го покръстили. Според неговите думи,
сложили му калпак и
му турили име: Григорий.
Види се, те не докарали работата до
покръстване и твърде
малко доверявали на
искреното му отричане от юдейството,
защото го държали
затворен в един частен
дом. Опасенията на българите насетне
се оправдали и когато
турците дошли в
Панагюрище, освободили евреина и той
показал на башибозуцит е
най-богатите жители и
най-добрите къщи, в които биха могли да
намерят най-голяма
плячка. Но без да
гледа на своя затвор и насилствено
променяне на вярата, той
удостоверяваше, че
българите се отнасяли с него добре
и прекрасно го хранели. Той
разказваше досущ
безпристрастно за всичко, що е видял
и чул, като се отнасяше
равнодушно и цинично
и към двете страни. Той ми заяви, че пак
преминал в юдейската
вяра, но беше готов да
се отрече от нея втори път, ако това би
му докарало някоя лична
полза. Липсата на каквито
и да е убеждения у него поразяваше по
най-неприятен начин
и мисля, че ако този
субект падне в ръцете на английското
мисионерско общество,
целящо да преобръща
турските евреи в християни, то направил
им би много
главоболия.
Ужасите, извършени от
турците в Панагюрище, съставляват такава
пълна картина,
щото в нея, струва ми
се, не е имало недостатък от нито една
черта, която би могла да
усили направеното от
нея отвращение. При Скайлер дойде една
баба и като падне пред
коленете му, викаше:
„О! простете ми, благородний господине,
недостойна съм да се
явя пред вас; аз съм
голяма грешница! Голяма грешница!“
Мъчно е да се каже колко
пъти тя би повторила
това възклицание, ако не я бяхме спрели
и, като я повдигнахме от
пода, не бяхме я накарали
да разкаже историята си. Нейният разказ
приличаше на най-безумната, от самия
дявол измислена шега. Тя беше белокоса
баба на 65 години,
прегърбена, болна със
сбръчкано, пожълтяло лице, с една
дума, толкова вехто
същество, което неволно
предизвикваше чувство на уважение.
И тая баба турците я
обезчестили в една
стая с младите моми. Никога не бихме
повярвали в такъв
невъзможен факт, ако
не бяхме чули много подобни истории,
които неволно те
довеждат до мисълта,
че дяволът е приел образ човешки, за да
осмее, унизи и опозори
бедното човечество.
В лицето на тая баба варварите
светотатствено обърнали на
присмех всичко, което
хората почитат за свято и почтено. След
разказа си, злочестата
жена продължаваше да
повтаря: „Аз съм голяма грешница!
Голяма грешница!“
Не трябва да забравяме,
че този пример не е единствен и види се,
нито една жена,
колкото стара или
млада да е тя, не е могла да избегне
безчестието. Тия печални
истории са и за това
по-любопитни и трагични, че всичките
жертви на турското
насилие, както жените,
така и момите, смятат себе си, както
тази баба, за големи
грешници. Целомъдрието
на българките е всекиму познато и
тях ги мъчи не само
нанесеното безчестие,
но още повече извършения от тях грях,
който те не ще могат да
измолят през всичкия
си живот. Нито една от обезчестените
моми не се счита за
достойна да се омъжи,
и мъжете напълно споделят това мнение
и затова занапред те ще
си избират жени от
такива села, дето не са ходили башибозуците.
Панагюрският мюдюрин
дойде при нас на другия ден след
нашето идване. Той беше
същият онзи варварин,
който така ужасно беше постъпил с горката
Райка; и наистина
никога не бях виждал
по-омразен и отвратителен дивак. Изглежда
той е направил и на
Скайлер същото
впечатление, защото като му каза няколко
думи, недотам любезни, той
си влезе в стаята,
като остави нас да приемем мюдюрина.
Но Скайлер не можа така
бързо да се отърве
от него и визитата продължи благодарение
на едно неочаквано
обстоятелство. Скайлер
имаше двама преводача: единият от
тях беше едно младо
българче от училището
Роберт-колеж; то говореше твърде
добре турски и се
отличаваше със своите
необикновено меки, учтиви маниери,
затова Скайлер всякога
прибягваше до неговата
помощ, когато искаше да каже нещо
любезно на турските
власти. Напротив,
другият преводач, грък, на име Антонио,
беше един твърде груб
човек и по турски се
изразяваше твърде остро, така щото той
беше проводник за всичко
неприятно. Аз не можах
да удържа усмивката си, когато видях,
че от стаята на Скайлер
излезе Антонио и със
строг глас каза на мюдюрина, че консулът
е твърде недоволен от
лошото състояние на
пътищата. Мюдюринът, смаян от такава
неочаквана забележка,
отговори с вълнение,
че той е на това място от два или три
месеца, и затова не може да
отговаря за лошите
пътища. Антонио занесе отговора на
Скайлер и след минута се
върна с нов въпрос.
Консулът забелязал, че народът е в
бедствено положение и желал
би да знае, защо мюдюринът
не е взел никакви мерки да облекчаване
тежката участ на
населението. Мюдюринът
отговори, че самите българи са
докарали отгоре си тия
бедствия и затова са
длъжни търпеливо да ги теглят. Антонио
пак отиде при Скайлер и,
като се върна, съобщи
на мюдюрина, че консулът мисли за
твърде предосъдително
нещастните жени и
деца да навличат върху себе си подобно
бедствие, но, че според
неговото мнение,
султанът, по своята неизказана милост,
вероятно желае да облекчи
съдбата на бедните
хора и без друго ще обърне внимание
върху лошите мюдюри, и
както трябва ще ги
накаже. Тоя разговор се продължаваше
до половин час и Антонио
обяви, че аудиенцията
е приключена. Мюдюринът си отиде,
силно поразен от този
чудноват начин на
любезна разговорка. Ние вече никога
не го видяхме и не му
върнахме визитата.
Разбира се, че този
мюдюрин е един от най-лошите от всички,
които бяхме видели.
Той се напивал всяка
нощ до безчувствие, заедно със своите
заптии и всячески мъчел
жителите на Панагюрище.
Аз вече говорих за това, то той изпратил,
през нощта, която
прекараха Беринг и
Скайлер в Панагюрище, да доведат две
жени, чиито мъже били
убити. Ето на какви хора
е дадена в ръцете почти безграничната
власт над един град с
1000 (?) жители, и които,
както каза пловдивският губернатор, не
би било възможно да
се сменят с по-добри.
Градецът Панагюрище, вероятно, е бил
преди разорението му
едно прелестно място.
Той се намира в една хубава малка
градинка, оградена от всички
страни от планини,
къщите са построени твърде добре и
удобно, заобиколени са с
градини, пълни с
плодоносни дървета, които придават на
целия градец прелестен, свеж
вид, който би веселил
окото на наблюдателя, ако той не
виждаше на всяка крачка
почернелите развалини,
свидетелствуващи за неотдавна
извършените тук ужаси.
В Панагюрище взехме
коне за по-нататъшното ни пътуване за
Копривщица, която
се намираше на няколко
мили на север, още по-високо в планината
и излязохме посред
грамадно събрание от
народ, като буквално си затуляхме ушите,
за да чуваме техн ите
раздирателни плачове.
Отиването ни на коне до Копривщица
ни се показа приятно
развлечение след
отвратителното, тежко и мъчително
друсане в турската талига по
турския път. Колкото
по-нагоре се качвахме, толкова въздухът
ставаше по-прохладен, а
гъстите гори приличаха
на зелен, сенчест павилион, под който
ние полека вървяхме,
твърде доволни, че
поне за време избягнахме ужасното
зрелище на човешките
страдания. От шубраците
или от изправените канари извираха
тук-таме малки горски
изворчета, които весело
искряха под зарите на слънцето; сегиз-тогиз
спирахме на някоя
зелена полянка и
оставяхме конете да си хапнат сочна
трева. Като се покачихме н а
върха на тази планина,
която в същност служеше само за
подножие на Балкана,
обърнахме се назад и
видяхме една великолепна, рядко срещана
картина. Пред нас се
беше разпростряла
грамадната живописна долина на Марица
с Татар-Пазарджик,
Пловдив и Едрине, а
далеч на юг в разстояние на много мили
се издигаше Балканът,
който отделя басейна
на Марица от Егейското море (Родопите
— бел. ред.).
Малко по-нататък спряхме
се да закусим до извора, известен под
името Хайдушки.
Тука забелязах, че
към нас се беше присъединил нов
спътник, един млад човек със
слабо конче. Като го
разпитах, научих, че той отивал също
така от Панагюрище в
Копривщица и се
присъединил към нас за по-голяма
безопасност. Антонио поведе с
него дълга, откровена
разговорка, в която момъкът си призна,
че отивал при своята
възлюбена, която живяла
в Копривщица и която не бил виждал повече
от три месеца,
т.е. от захващането на
въстанието. Горкият беше много благодарен,
дето му позволихме
да ни придружи и
доброволно да ни показва пътя, защото
двамата заптии, които ни
придружаваха, не
познаваха много добре този път. Той
ни разказа, че напролет
хайдутите го уловили
и му взели не само парите, но и дрехите.
Под впечатлението на
неговия разказ, ние
сметнахме колко гърмежа бихме могли
да направим, ако ни
нападнеха разбойници;
след като се убедихме, че общия им брой
е равен на сто, ние
преспокойно изядохме
закуската си, която се състоеше от
студена кокошка и овче месо,
напихме се с вода от
извора и като запалихме цигарите,
дигнахме на смях тия
разбойници. Тук му е
мястото да се каже, че те се твърде
оплакват от съвременното
положение на страната,
което ги лишава от средства за съществуване.
От захващането
на войната търговците
и пътниците престанаха да ходят по
пътищата нагоре-надолу,
така щото разбойниците,
като загубиха сигурното парче хляб,
достигнаха до ужасна
сиромашия. Достойно
е за отбелязване, че те всичките са
турци; това не трябва да
забравят нашите
дипломати. Часа към 6 вечерта се изкачихме
до гребена на планината,
в подножието на която
се простираше дълбока тясна долина,
а в края и беше
Копривщица. Спущането
надолу беше дотолкова стръмно и пътят
така лош, щото ние
бяхме принудени да
вървим пеша до един час, макар че на пръв
поглед това село ни се
виждаше така близо,
щото отгоре в него би могло да се
хвърли един камък. Вече се
стъмняваше, когато се
спряхме в един чист, обрасъл със зелена
трева двор на българска
къща, в която ни предложиха
гостоприемно прибежище. След четвърт
час ние седяхме
на възглавниците на
един широк диван, като пиехме кафе,
пушехме цигари и
разменявахме комплименти
с местния мюдюрин, който тозчас дойде
при нас.
Копривщица е едно от
трите или четирите селища на юг от
Балкана, в които се били
опитали да въстанат. В
същност, тя е била най-виновна, защото
макар и тука да не са
били правени укрепления,
но младите хора, които взели оръжието,
направили едничко,
с нищо неоправдаемо
престъпление по време на последното
въстание. Говорим за
убийството на
четиридесеттях турски цигани, които им
паднали в ръце. Тия цигани се
въоръжили тайно и ги
подозирали в намерение да се присъединят
към башибозуците и
на основание на това
подозрение, те били убити. Но нито
тук, нито другаде
въстаниците не са
безчестили и убивали жените и децата.
Тоя факт служи за най -добро
доказателство, каква
разлика има между българите и турците.
Убийството на
въоръжени хора, за които
сте уверени, че са взели оръжието, за да
ви убият, далече не е
все същото с избиването
на слабите беззащитни жени и невинни
деца, които не могат за
възбудят във вас нито
най-малък страх. Първата постъпка може
да се нарече погрешен
или даже с нищо
неоправдан акт на самозащита. А
втората не е нищо друго освен
зверство, най-ужасното,
най-непростителното, за което не са
способни даже тигрите и
другите люти зверове.
Благодарение на опитването на въстанието
на пет места, именно:
в Панагюрище, Копривщица,
Клисура, Стрелча и Карлово, седемдесет
невинни села,
които не са взимали
никакво участие във въстанието, били
разорени и изгорени, а
повечето им жителите
избити. Но да видим в какво се е
състояло това въстание, в
неговия извор, да
видим каква сила е проявило то в тая
местност, дето то се е
организирало и
изникнало; тогава лесно ще можем да
си съставим вярно понятие за
действителното значение
на това въстание и за тия мерки,
които били взети за
потъпкването му.
Тук, в Копривщица,
съпротивлението на въстаниците е било
още по-слабо, отколкото в
Панагюрище. По-зрялата
част от населението досущ не
участвувала и даже не
подклаждала въстанието.
Само младежите се вдигнали и то
против съвета на по-старите, които не
се надявали на успех. Като се известили
за приближаването на Хафуз-паша към
Панагюрище, повечето от въстаниците
отишли на разузнаване, а останалите
жители уловили
намиращите се в селото въстаници и
като ги затворили в конака,
пратили да кажат на
Хафуз-паша за своя подвиг. Разбира се,
те са направили това от
страх от отмъщението
на турците и с надеждата да заслужат
разположението им, но аз
не вярвам, че те биха
предали затворниците си на вярна смърт
в ръцете на турците, а
биха ги пуснали за
избягат преди пристигането на последните.
Във всеки случай този
факт доказва, че
повечето жители не са взимали участие
във въстанието. За това, че
въстаниците, като се
върнали, и да освободили другарите си;
но при появата на турците
не им било оказано
никакво съпротивление. Изобщо, при
усмиряването на въстаниците
на юг от Балкана не
е бил убит нито един турчин. Този
факт доказва всичката
лъжливост на уверенията,
че въстанието е било твърде опасно и е
принудило турците,
които нямали възможност
скоро да повикат редовни войски, да се
обърнат към помощ
към местното турско
население. Този факт разбива всичките
доводи на защитниците на
турското правителство
и изважда налице какво незначително
и детско опитване за
въстание е било
жестоко, безмилостно, нелепо и
безсмислено залято с кръвта на
невинните безпомощни
жени и деца.
Историята на безредиците
в Копривщица се е заключавала, както се
види, в следното; в
определения ден на
въстанието се събрали до 200 въстаници
и тръгнали към къщата на
мюдюрина. Като я
заобиколили, те поискали мюдюрина да
се предаде. В това време в
конака, освен мюдюрина
имало още 5-6 заптии и един офицер;
всичките били добре
въоръжени и, като
направили барикади до вратите и
прозорците, едно цяло денонощие
се защищавали. Но, види
се, във всичкото това време нито от
едната, нито от другата
страна не е имало някой
убит. Най-сетне, обсадените, като видели,
че най-подир ще ги
надвият, решили се да
излязат и да си направят път между
редиците на неприятелите.
Този смел опит те
могли да направят, защото въстаниците
не го очаквали, но в
станалата битка
мюдюринът и един от заптиите се
отървали. Тия турци са били
едничките жертви на
въстанието, освен циганите, които са
били избити насетне.
Въстаниците завладели
градеца и няколко дни в него
господарували.
Но види се, че това
господаруване се е ограничавало само
в това, че те ходели по
улиците, пели песни и
високо крещели, че вече са свободни. При
това те не докачили
нито един турчин от
близките села и напълно били благодарни
от тава, което
направили, като не са
разбирали отговорността, под която
те са можали да бъдат
подхвърлени. Те досущ
не подозирали, че в Пловдив се намирала
5 000 турска войска,
която след няколко
дни е могла да ги нападне, и продължавали
да се радват на
свободата си. Само в
един случай те се показали на висотата
на положението си.
Християните от Стрелча,
като видели, че въстанието било така
леко и приятно, решили
да последват примера
на своите събратя, но тъй като в селото
половината били турци,
изпратили за помощ в
Копривщица и Панагюрище. Неколцина
от панагюрските
въстаници отишли след
поканата им и в станалата битка между
тях и турците Стрелча
била изгорена. Християните
приписват това на турците, а турците —
на християните,
вероятно, виновни са и
едните, и другите, т.е. турците са изгорили
християнските къщи,
а християните —
турските. Това е единственият случай,
при който турците са
пострадали от
християните, но понеже в Стрелча
населението е смесено, то подобен
резултат от въстанието
е бил неизбежен. Но и тука турците
не се оплакват, че
въстаниците им са убили
или обезчестили поне една жела или дете.
Всичките жени и
деца на турците и
християните побягнали в полето и
стояли там до свършването на
битката. Но турците,
най-сетне, победили и страшно отмъстили
на своите християнски
съседи, на техните
жени и деца. Аз няма твърде да наблягам
на този факт. В този
случай поне турците
са имали повод за жестокости и
действително, можали са да
побеснеят, като са
видели къщите си изгорени. Разбира се,
тяхното отмъщение е било
ужасно, но все пак това
е било отмъщение, и в сравнение с нищо
не предизвиканите,
хладнокръвните,
непростителните зверства в Батак и
Панагюрище, действията на
турците в Стрелча
представляват маловажно престъпление.
Но трябва да обърнем
внимание и на това,
че пострадалите турци са били
обезщетени от правителството;
къщите им били построени
наново за правителствена сметка, добитъка
им никой не е
откарвал и всичко има
убити 6 души, защото в тая страна
малко кръв се пролива в
открит бой, а голямо
клане става само тогава, когато християните
си дадат оръжието.
Освен това турците
взели от съседите си християни не
само добитъка им, но и
домашните птици. По
този начин в материално отношение
те сега са по-добре,
отколкото по-рано. В
същност те са преобърнали християните
на свои роби и ги карат
да им работят даром
или забраняват да събират жетвата
си, ако не искат да дават
половината на турците.
Ето как стоят работите в Стрелча и,
разбира се, няма никакво
основание да се съжалява
за турците. Но да се върнем към историята
на въстанието в
Копривщица. Младежите
скоро се убедили, че за успеха на
въстанието не стига
ходенето по улиците с
пеенето на български песни. Хафуз-паша
превзел Панагюрище
без да изгуби нито
един човек и тръгнал към Копривщица.
Въстаниците незабавно
побягнали в горите,
като оставили селото на волята на
съдбата. Хафуз-паша се
приближавал от едната
страна, а башибозуците от другата,
копривщенците, които не
взели никакво участие
във въстанието, изпратили двама
свещеници да изразят
покорността си, единия
при башибозуците, другия при Хафуз.
Първият бил незабавно
убит, а Хафуз, както се
види, като си наситил жадността за кръв
и се навоювал колкото
искал в Панагюрище,
съгласил се да захване преговорите. Той
заповядал на всичките
мъже да дойдат при него
в лагера за обсъждане въпроса за
предаването и ги задържал
там два дни, а между
това войниците и башибозуците влезли
в града. Но те не
направили такива
зверства, както в Панагюрище, не горили
къщите, не убивали децата
и жените. Вероятно
Хафуз-паша забранил подобни беснувания
и неговите заповеди
били също така изпълнени,
както и в Панагюрище. Може би и неговите
подчинени са
се наситили от извършените
вече зверства и не са искали да ги
продължават, но затова
те ограбили всички
къщи и обезчестили почти всичките
жени и моми в града. В
Копривщица имало много
състоятелни и даже богати хора. Всички
те се отличавали с
едно по-голямо или
по-малко образование; къщите им, добре
изградени, не само
отговаряха на изискванията
на комфорта, но биха могли да се смятат
в тази страна за
разкошни. Жените са
повечето твърде хубави, обличат се
прекрасно, гиздаво и даже с
някое изящество. Изобщо
всички се отличавали с известно
образование и култура. И
тия нежни, грациозни,
впечатлителни и скромни създания паднали
в ръцете на дивите
варвари, още обагрени
от кръвта на невинните панагюрски
деца. Злочестите били
съблечени голи и
всичките наедно, без да гледат на
възраст, били подхвърлени на
всевъзможни позорни
безчестия, които може да изнамери
разтляното въображение на
един дивак. Не, простият
дивак почита пределите, показани нему
от природата, и не се
е научил да ги прескача.
А турците, напротив съединяват всичкото
изтънчено разтление
на образованите,
развратни хора с безграничното
сластолюбие на дивака.
Честните, добродетелни
жени и невинни моми били предадени в
ръцете на тия люти
зверове цели два дни и
отвратителните им постъпки са положили
на злочестите жени
вечна дамга на
безчестието. Много от бедните жертви
дохождаха при Скайлер и му
разказваха своята
горест. Те обикновено захващаха твърде
спокойно, очевидно, като са
се приготвяли отрано
да говорят хладнокръвно, защото те
мислеха за твърде важно
лице секретаря на
чуждестранното посолство. Но един поглед
стигаше, за да се убедиш,
че това хладнокръвие
е изкуствено. Бледното лице, нервното
потреперване,
разтрепераният глас
и сълзи, които са дошли до гърлото,
ясно показваха вътрешното
вълнение. А когато
разказът им отиваше твърде надалеч, те
изведнъж се спираха и като
си затуляха лицето с
ръце, посред голям плач обявяваха, че
не могат да продължат по-нататък. Но
преди да млъкнат, беше вече доста
това, що изказваха. Те мъжествено
признаваха позора си,
но не им достигаше сила, за да открият
още по-лошото.
Излиза, че жените са
били от турците не само безчестени, но
са били подхвърляни
на такива ужасяващи
унижения, щото те сами гледат на себе
си с ужас и отвращение.
Много от тях плачеха
не само за себе си, но и за своите
злочести дъщери на
шестнадесет години,
дванадесет или по-малко. Неволно идеше
въпросът, защо тия
жени идат да изповядат
своя позор? Може би, несправедливостта
на тяхната съдба е
била твърде тежка,
ужасите, претърпени от тях, твърде
страшни, за да не могат да се
удържат да не ги
разкажат с надежда за късно, но все
пак утешително възмездие.
Досущ излишно е да
разказваме всичките изслушани от нас
възмутителни истории. Не
искам да ме обвиняват
в непотребно повтаряне на отвратителни
подробности; но някои
от тия разкази без
малко щяха да ме накарат да полудея.
Не беше възможно да ги
слушаш без най-пламенна
злоба, толкова повече гореща, защото
беше съвършено
безпомощна. За тия
злочести жени няма никакво правосъдие;
никой няма да отмъсти за
бедните моми. Те трябва
да си останат цял живот с турското
позорно петно върху тях.
А злодейците, които
са вършили тия ужаси, ще живеят
преспокойно, ще умрат като
светци в очите на
мюсюлманите, без да съзнават своята
престъпност. Освен жените,
които дохождаха при
Скайлер една по една, дойде при него и
една делегация, състояща
се от няколко
представителки на женското копривщенско
население. Те наглед не се
решаваха да говорят
една пред друга за своето безчестие, а
като си отиваха, дадоха на
Скайлер писмо, от тях
подписано, в което бяха изложени
накратко, но всичките
обстоятелства на
печалната трагедия. Ако Скайлер има
право да публикува тоя
любопитен документ,
то разбира се, че той ще влезе в
състава на донесението му до
американското
правителство, но чини ми се, че българките
го молиха да не обнародва
писмото им. Докато
войниците и башибозуците се предавали
на подобни беснувания,
Хафуз-паша се пазарял
с бащите, мъжете и братята на злочестите
жертви за откупа на
градеца. След дълги
преговори, най-сетне сумата била
определена и внесена, макар и с
голямо усилие. Тогава
българите били освободени и можали
да се върнат в своите
опустошени и опозорени
огнища. Скайлер, вярвам, е събрал
всичките данни за този
забележителен пазарлък,
но тук народът твърде много се бои от
Хафуза, който жестоко
ще им отмъсти, ако научи,
че от него са се оплакали на европейския
консул. Работата е
в това, че Хафуз-паша
взел тия пази за своя полза, а не
ги дал на турското
правителство, което
се намира постоянно в нужда и може
да поиска да внесе
получената сума в
хазната. Тук на всичко има убити 200 или
300 души, в това число
има твърде малко жени
и деца. По-голямата част от жертвите
състояла от тия българи,
които били побягнали
от градеца и уловени в полето от
башибозуците, които незабавно
ги убили.
