Стефан Стамболов, бъдещият български министър-председател и шеф на Народнолибералната партия, започва да се изявява като един от първите лидери на старата Либерална партия още през 1880-1881 г. Своята крамолна младост и липсата на политически опит по това време той компенсира с революционната си известност и вроденото си красноречие. През 1883 г., след разцеплението в партията, Стамболов застава начело на онези либерали, които, макар и безуспешно, призовават към обединение и консолидация. През юни 1884 г. той е избран за председател на ІV Обикновено народно събрание. През следващите години, неговите позиции в управлението на страната непрекъснато укрепват. А когато позицията на министър-председателя Каравелов по време на преврата срещу княз Александър Батенберг разочарова мнозина от редовите партийни членове, те без колебание се ориентират към Стефан Стамболов, който по същото време води безкомпромисна борба за опазване на национална ни независимост. На 25 август 1886 г. той е назначен за един от тримата регенти, заедно със Сава Муткуров и Петко Каравелов - заменен през есента на същата година с Георги Живков. Като регент Стамболов открито се конфронтира с растящите претенции на Русия и твърдо пресича нейните опити да постави българската държава под своята хегемония. Успехът на неговата политика убеждава руските представители в страната, че няма да могат да постигната целите си с легални средства. Затова, с помощта на русофилите в България, те поставят началото на открита борба за свалянето на регентството. На 6 ноември 1886 г. дипломатическите отношения между двете държави са прекратени скандално. Това от своя страна активизира националистическите среди, които по същото време започват да се обединяват в известните патриотични дружинки “България за себе си”, превърнали се по-късно в местни организации на Народнолибералната партия. Опитите на русофилите да подчинят страната на чужди интереси се провалят и голяма част от тях емигрират, другите временно преустановяват политическата си дейност. На 25 юни 1887 г. за нов български княз е избран немският принц Фердинанд Сакскобургготски. Той пристига в България и на 2 август същата година полага клетва в старопрестолния град Търново, а осемнадесет дни по-късно назначава за министър-председател Стефан Стамболов. През неговото управление - от 1887 до 1994 г., Народнолибералната партия се утвърждава като най-влиятелната и най-добре организираната политическа сила в княжеството. Въпреки, че организационното й оформяне завършва чак през 90-те години на ХІХ век, малко преди падането на Стамболов от власт, а първият й редовен конгрес се провежда след неговата оставка, през 1886-1887 г. тя вече разполага със свои структури във всички по-големи селища на страната. През 1886 г. започва да излиза и нейният партиен официоз - вестник “Свобода”, който е финансиран от кабинета и се редактира от известния публицист Захари Стоянов. Благодарение на правителствената подкрепа и на стройната си организационна мрежа, Народнолибералната партия печели убедително изборите за V ОНС (1887 г.), VІ ОНС (1890 г.) и VІІ ОНС (1893 г.) В парламента нейните депутати формират стабилно мнозинство, с помощта на които правителството управлява страната безпрепятствено цели седем години.
В същото време, по своите политически принципи и идеи най-близо до стамболовистите стоят либералите, начело с Васил Радославов. Неговите привърженици се отделят от ръководената от Петко Каравелов политическа сила през юли 1886 г. Тогава Каравелов е министър-председател на България, а Радославов е министър на вътрешните работи и подава оставка в знак на протест срещу примирителното поведение на премиера към руските заговори в страната. След преврата срещу княз Александър Батенберг, завършилият право в Хайделберг (Германия) млад политик се присъединява към Стамболов и на 16 август 1886 г. става министър-председател, но през юни следващата година, когато за български княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, незабавно подава оставка и минава в опозиция. На 5 февруари 1888 г. той започва да издава вестник “Народни права”, а през май същата година създава в София свой Либерален клуб, който през 1895 г. се преименува на Либерална партия. Отначало Стамболов проявява търпимост към опозицията на радославистите, които внимават да не преминават рамките на позволената критика. През 1891 г. обаче вестник “Народни права” си позволява да намекне, че правителството използва убийството на Христо Белчев, за да се разправи с политическите си противници. Това довежда до спирането на изданието и до затягане на мерките срещу партията на Радославов. След 1891 г. тя окончателно се ориентира към свалянето на министър-председателя с помощта на княза и през 1893 г. става обединителен център на т. нар. “съединена опозиция” срещу управлението на Стамболов. В нея влизат още бивши консерватори, либерали от вече несъществуващата Източна Румелия, както и някогашни южнобългарски съединисти. На 13 юни 1893 г. започва да излиза вестник “Свободно слово”, като издание на “съединената опозиция”, който се редактира и контролира от либералите-радослависти. След падането на Стамболов от власт, на 19 май 1894 г. е сформирано ново правителство, начело с бившия консерватор Константин Стоилов, в което Радославов става министър на правосъдието.
Бурните събития през лятото на 1886 г., когато голяма част от членовете на старата Либерална партия се обединяват около Стефан Стамболов, поставят лидерът й Петко Каравелов в политическа изолация. Офицерските бунтове в Силистра и Русе (през февруари 1887 г.), оглавявани от офицери-русофили - привърженици на бившия министър-председател, още повече го дискредитират в очите на мнозина от предишните му съпартийци. На 22 февруари 1888 г. Каравелов възобновява издаването на вестник “Търновска конституция”, но през август същата година той спира да излиза и лидерът на българските либерали от времето на Учредителното събрание е принуден временно да преустановява политическата си дейност. Това не го спасява от подозрителността на управляващите и през 1891 г., на съдебния процес за убийството на Христо Белчев, той е осъден на 5 години лишаване от свобода като подбудител на престъплението. Осъждането на Каравелов окончателно парализира дейността на неговите привърженици, които подновяват обществените си изяви чак след падането на Стамболов от власт. От 1896 г. тяхната политическа сила официално се преименува на Демократическа партия.
През 1885-1886 г. голяма част от русофилите в България се групират около политическата формация на Драган Цанков. При управлението на Стамболов повечето от тях емигрират в Цариград и Букурещ, където с руска помощ организират въоръжена борба срещу правителството на Народнолибералната партия. В края на 1887 г. цанковистите пращат в България четата на капитан Набоков, която е разбита и унищожена от българските власти. През 1891 г. организират убийството на министъра на финансите Христо Белчев, а през 1892 г. - убийството на българския посланик в Цариград Георги Вълкович. В началото на 1899 г. с мотива за създаване на силна партия, както и поради съществуващата идейна близост, група членове на Народната партия (създадена след падането на Стамболов от власт), водени от Константин Величков, се присъединяват към политическата формация на Драган Цанков, която от декември същата година вече се нарича Прогресивнолиберална партия.
Автор: Тодор Петров
Източник: www.point-of-view.org/?p=90
