Българин “изобретява” кинематографа преди Едисън и Люмиер
Годината е 1879. Минали са едва три години от Априлското въстание, две от изобретяването на фонографа (прадядото на грамофона) и само една от Освобождението на България. Бедният ни народ с мъка се надига от “робската люлка” благодарение на своите най-светли умове.
Един от малцината “призвани” е Стефан Стамболов (1854 – 1895). Същият, който след време ще стане държавник, политик, министър-председател... Макар че зад гърба си има бурно минало на революционен апостол, през пролетта на 1879 г. той е само един млад 25-годишен мъж, увлечен по либералните идеи и журналистиката. Тъкмо като пламенен публицист и злободневен сатирик Стамболов се изявява във вестниците, издавани от Петко Славейков в родното и за двамата Велико Търново. Един от тях е хумористичният “Остен”. Там на 30 март 1879 бива отпечатан политическият памфлет “Размишленията на един честит българский гражданин”. В него Стефан Стамболов, подписал се с псевдонима Незлоблив поет, изобличава недъзите на следосвобожденското ни общество, загърбило възрожденските идеали и отдало се на печалбарство и самодоволство. Авторовият сарказъм не подминава управляващото съсловие и знатните граждани – “полупияните български нотабили”, депутатите, бюрокрацията – “растящите като гъби след дъжд комисии”, служителите на Темида (която нарича “Сляпа Баба”) и дори тогавашните медии.
Няма грешка, бившият комита не иронизира само жреците на писменото слово – вестникарите, превърнали се в рупори на имащата власт суета, а мечтае за “телефон, на който клонищата да бъдат проведени в дома на всеки български гражданин”, “така щото да мога отведнъж да предам на народа си всичко, що се е набрало в душата ми, за нашето добро сегашно положение, за нашето блестящо бъдеще...”
Пришпорил въображението си, Стамболов прави своята следваща крачка на “изобретател”, добавяйки към гръмкостта на звука неудържимата стихия на образа. Като по този начин навлиза дълбоко в абсолютно непознатата тогава зона на аудиовизуалните средства за масова комуникация. Споменавайки “Едисоновия апарат, фонографа”, младият търновчанин изтъква онова негово несъвършенство, което го прави “безполезен и за нищо неспособен”. “Тоя недостатък е, че фонографът не е снабден с един “бързофотограф”, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорящия – с една реч, всичките мимически красоти и прелести на оратора.”
“Представете си, че тоя “бързофотограф” е изнамерен и приложен към фонографа – развива идеята си Стамболов. – Представете си, че аз, честития български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зурлообразни устица, и думите, и гласът, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината, като танур (кръгла дъска за пренасяне на тесто - б. а.) на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фракът ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз се отпечатвам в бьрзофотографа. Аз си издигна ръката и с един благ като мед и ясен като звънец глас изкажа в началото на речта си: “Господа-а-а!!” И всичко това – и думата ми, и гласът ми, и фигурата ми, и полуотворените ми устица се отпечатва във фонографа и бързофотографа и остава навеки вечния да се гледа и поменува от потомството ми.”
Мисълта за “бързофотографа” се поражда в главата на българина Стефан Стамболов през пролетта на 1879 г., вероятно по време на работата му върху “Размишленията на един честит българский гражданин” – “ей сега ми дойде на ума”, признава той в памфлета. Изумителното в случая е, че същата идея осенява гениалния американски изобретател Томас Алва Едисън (1847 – 1931) цели 8 (осем) години по-късно! “През 1887-а – споделя в мемоарите си той – се замислих над възможността да конструирам апарат, който да бъде за зрението това, което е фонографът за слуха, и който да може да записва и възпроизвежда едновременно звук и движение.”
На Чародея от Менло Парк (местността, където Едисън изгражда първите си лаборатории) човечеството дължи електрическата крушка, телеграфическия апарат, циклостила, фонографа (видял бял свят през 1877 г.), усъвършенстването на телефона... Айнщайн го нарича “най-великия изобретател на всички времена”, учени, творци и политици го величаят, разказите за неговите дръзки нововъведения, променили облика на света, отдавна са се превърнали в митове... Най-прочутата рожба на магьосника обаче си остава “живата фотография” – област, в която патентите му са 1093 на брой!
Този път в началото не е Словото, а кинефонографът. Едисън (виж “Новинар” от 26.09.2009) и неговият асистент Уилям Кенеди Лори Диксън (виж броя от 2.09.2009) заменят мембраната на фонографа с фотообектив и постигат отчайващи резултати – върху валяка на „оптическия фонограф” се появява непрекъсната линия. Разочарован, Едисън зарязва експериментите. Но не и Диксън. Упоритостта на шотландеца довежда до появата на първата кинокамера и първия прожекционен апарат. С тяхна помощ бива заснет и показан (октомври 1889) първият филм в историята на човешката цивилизация. Така се ражда кинетоскопът (словосъчетанието кинефонограф не успява да се наложи) – неголяма кутия (патентована през лятото на 1891 г.), в която лентата се задвижва след пускането на монета в отверстието. Кинетоскопите наводняват света – откриват се зали в Чикаго, Сан Франциско, Ню Йорк... Те обаче трябва непрекъснато да бъдат захранвани с нова продукция. Така се поставя началото на филмовата индустрия. Кинетоскопите нахлуват и в Европа. Братя Люмиер купуват един такъв апарат и го превръщат в кинематограф. Тъкмо тяхната прожекция на 16/28 декември 1895 в парижкото „Гран кафе” бележи началото на целулоидната ера (мнозина приемат тази дата за рождения ден и на седмото изкуство).
Осъзнал недостатъка на кинетоскопа (допускащ гледането на филма само от един зрител), Едисън пуска на пазара (през 1895) прожекционен апарат, наречен витаскоп. Диксън, разделил се със своя бос и създал собствена компания, отвръща на удара с мутоскопа и биографа (също състоящи се от камера и прожектор). Шотландецът основава и свое студио – “Биограф”, което се превръща в основен производител на филми, инкубатор за бъдещи кинозвезди и прототип на сетнешните холивудски компании.
Оказва се, че и гениите грешат. Дори когато оценяват собствените си изобретения – за Едисън прожекционният апарат бил безперспективен, а в кинетоскопа виждал само обикновена играчка (показваща няколкосекундните изпълнения на танцьори, акробати или подскачащи кучета), предназначена за децата, които обаче бързо щели да се отегчат (според него) от подобни постни зрелища. Не така мисли Стамболов, жадуващ да позволи на колкото се може повече хора да “участват” в сеансите с бързофотографа. Самоироничен като всяка здравомислеща личност, той мечтае “целият свят” да се радва на неговите слова и образ, обявява се за “интересен субект”, който “заслужава да се слуша и гледа (с помощта на бързофотографа – б. а.) не само от българското потомство, но и от цялото человечество”. В този ред на мисли (отнасящи се за бъдещето на изобретението) българинът не без основание се пита “неволно” “кой е по-велик от двама ни – Едисона и мене – той ли, що е измислил чудесния апарат, или аз, който намислих да направя едно такова полезно и всеобщо приложение с него?”.
“Като си помисля какво силно впечатление и удовлетворение ще мога да направя чрез речта си и фигурката си върху потомството си – продължава играта на волната си мисъл Стамболов, – как то ще ме обича и почита, как от благодарност към мене ще да ми издигне паметник и ще ме слави и прославлява... устата ми се препълнят със слюнки, мускулите ми захващат да се сокращават и мене ми се скача, играе, пее. С една дума блаженството ми е пълно – и конец. Тая картина така плени моето възвишено въображение, щото аз вече не на шега съм си задал въпроса да измисля гореспоменатия бързофотограф и да го приложа към Едисоновия фонограф. Щом открия това, аз ще поискам привилегия от всичките съществующи правителства, докато съм жив, само аз да имам правото да се ползувам от него.” Уж насмешливи, а всъщност пророчески слова, доказващи, че техният автор е предчувствал както всемогъществото на бъдещата медия (киното), така и способността на това неродено още техническо изобретение не само да фиксира, но и да запазва движещите се изображения през годините, превръщайки се по този начин в своеобразна машина на времето.
Дори само заради изковаването на термина “бързофотограф” името на Стефан Стамболов трябва да бъде изсечено със златни букви в храма на Десетата муза, да бъде вписано (и то съвсем заслужено) в летописа на седмото изкуство редом с имената на стотиците пионери от цял свят, допринесли с труда си за сътворяването на най-значимия социо-културен факт в историята на людската цивилизация. Словосъчетанието бива заимствано (след цяло десетилетие) от германеца Отомар Аншюц и руснака В.А. Дебюк, които създават “прожекционни машини” с различни конструкции, ала с еднакво наименование – тахископ (от гръцките думи “тахи” – бърз, бързо, и “скопео” – гледам, разглеждам). Кръстниците на тези уреди – “Schnellseher” (1887) и “быстросмотр” (1892), както и електротахископът (1891), също рожба на Аншюц – обогатяват “именната система” на чудноватите изобретения, ползваща предимно гръко-римска лексика – телеграф, телефон, фонограф, кинефонограф, кинетоскоп, витаскоп/вайтаскоп (по английскому), мутоскоп, биограф/байограф, кинематограф (обикновено на “граф” завършват записващите устройства, които днес наричаме кинокамери, а на “скоп” – прожекционните апарати). Към адашите на бързофотографа може да причислим още хронофотографическата пушка (хронос – време), конструирана през 1882 г. от физиолога Етиен Жул Маре, както и неговият хронофотограф, с който той осъществява през 1888 г. първите си движещи се изображения, показани (но не и прожектирани) във френската академия на науките (чийто член Маре е бил тогава).
Разбира се, идеята за записването и съхраняването на анимираните образи, породена от копнежа за “сграбчването” на мигове от заобикалящия ни свят, е древна като човечеството. Но нашенецът Стамболов смогва да я улови, съумява да я осмисли, дръзва да я огласи (макар и да й надява хумористични одежди, навярно стреснат от нейната сериозност). Той не е изобретател, за да реализира на практика хрумването си, ала успява да се извиси над мрака и невежеството, над немотията и простотията, над балканската леност и непредприемчивост и пророчески да го формулира. За да бъде съсечен. Пред мястото, където днес се извисява сградата на Националната академия за театрално и филмово изкуство.
Преди точно 115 години, когато бива положено началото на новата кинематографична ера, сред предтечите на която се оказва и той – честитият и великият българский гражданин Стефан Стамболов.
_______________________________________
Автор: ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ
Дата: 15 юли 2010
Източник: novinar.bg
