Изгрявала светливата зорница,
на запад месеца гаснял.
Ранен покрай зелената горица
в кръвта си млад юнак лежал.
Събудено славейчето запяло,
и тихо вятъра повял,
в гората пресен хайдушка се чула,
за миг юнака оживял…
Подигнал той главата си,
на месца погледнал,
подпрял се на ръката си
и от душа въздъхнал.
И много казвала тая въздишка,
що плаши нашето сърце:
надежди, планове и несполука,
последно на света „прости“.
Подпрян той, месеца как гасне гледал
и с него наедно гаснял.
Изгряло слънцето, месеца залязъл,
юнака завинаги заспал.
Скостила се ръката му,
що ножа е държал,
угаснали очите му,
где мъжество блещяло…
