- Проф. Палангурски, коя е думата, с която можете да опишете Стефан Стамболов?
- Държавник. Това е най-точното определение за него. Той става държавник и никой друг след него не може да повтори този невероятен скок, който 23-годишният революционер прави, когато поема управлението на държавата.
Само на 24, той започва една уникална политическа кариера. Стамболов участва в абсолютно всички събития в държава, случили се от Освобождението до убийството му. Нито едно събитие, нито един избор, правителство или парламент, нито една криза не минават, без името му да изплува. Във всички тях са участвали и дядо Славейков, и Каравелов, но когато говорим за държава, визираме Стамболов. Защото, освен че участва във всички събития, той въвежда ред и институцията, която ръководи, държавата, която управлява, започват да функционират.
- Как успява да направи това в толкова размирно време?
- Много малко хора знаят, че той на практика е автор на най-големите промени в избирателното законодателство в България. Нещо, което в момента цели парламенти се мъчат да разрешат. Той с невероятна лекота редактира и променя всички изборни закони след Освобождението и онова, което завещава, функционира цели 70 г.
Малко хора знаят, че икономическата структура на държавата започва да функционира, когато той поема властта. Българинът тогава отказва да плаща данъци, отказва да си изпълнява задълженията към държавата, защото я разглежда все още като Османската империя. Българинът е чужд на собствената си държава. Когато Стамболов поема властта, за първи път бюджетите започват да се синхронизират.
И нещо много, много важно - Стамболов е първият български политик, който има концепция какво да прави по отношение на избора си какви да бъдем. Последното изречение, което е написал във в. „Свобода”, преди да го убият, е: „Аз начертах пътя на България към Европа с римски павета”. Не става дума за павирани пътища, а за посока. Той загърбва Изтока, който ни преследва и до ден-днешен, и прави рязка крива. Затова от този момент, та до днес, когато започваме да си задаваме въпроса „Накъде?”, обикновено изплува неговото име. Всеки път, щом хората потърсят упование, те се обръщат към символите. А символите са ясни – Левски, Ботев, Караджата и в криза до тях изплува Стамболов. Други национални герои имаме ли?
- Като че ли нямаме.
- Нямаме. Стамболов си е извоювал това място и колкото и да го вадят от учебниците, обществото винаги го връща в тях, колкото и да го ненавиждат противниците му, той винаги пробива. Колкото и да се слага мъгла над неговото дело, когато е нужен на нацията, той излиза наяве. Другият с тази дарба е само Левски.
И още нещо има, което често забравяме – голямата му концепция как да се реализира националният идеал и какво разбираме под национален идеал. Той е революционер, съден от султана и императора, а точно той спира революционните действия. И става защитник на тези, които най-много е критикувал - дейците на просветата и църквата. Защото смята, че само с образование, език и църковна общност може да се постигне национална еманципация. Невероятно порастване или прерастване от революционер в държавник. На Балканите няма друг такъв, който да каже: „Да, зад гърба си аз имам времето на разсипването, на бутането на старите имперски структури и времето на съзиждането”. Обикновено политиците спират до едното. Едните са силни в едното, другите – в другото.
- Затова ли вие, историците, го определяте като противоречив?
- Да, и защото много хора не успяват да проумеят как той се променя. Съвременниците му дори не са го разбирали. Те са го упреквали, че се е променил, а той им го казва простичко: първо трябва да минат учителите, свещениците, да се укрепят нацията и държавата, защото държавата ще решава човешки съдби след това и ще изгражда национални идеали.
Той няма как да не бъде противоречив. Времето е противоречиво. Освен това той е политик до мозъка на костите си. Той може да бъде сравнен с Дявола и сам си го е казвал, че изобщо не вярва в никакви химери. Щом сметне, че нещо е полезно за националните интереси, го преследва докрай. Той не робува пред никого, нито пък пред идеологеми.
- Така ли се става добър политик и държавник?
- Да. Особено, когато държава се изгражда. Говорим за период, в който в съзнанието на българското общество българската държава е историческа идеологема, синоним на Османска империя. Не са я понасяли, не са я искали. Държавата е била враг за тях. За 485 г. робство представяш ли си колко поколения са това? Да накараш цялото общество да харесва държавата, се налага да се използват непопулярни средства. Оплаквали са се от увеличени данъците, че трябва да се ходи в армията, че трябва да се образоват децата задължително. Хората са приемали всичко това като нещо, което засяга личния им интерес, особено сред непросветената част от нацията. Сега това е смешно, но тогава от рая трябва да станеш гражданин, а гражданинът има и права, но има и задължения. Това никак не е лесно. Но в това отношение Стамболов е нямал ама никакви скрупули. Знаел е, че каквото и да прави, ще бъде критикуван от своите политически противници, затова е правил това, което е смятал, че трябва да направи като правилно за България.
- С тази си безкомпромисност и безпощадност вреди на държавата нанесъл ли е?
- На някои хора – да, на държавата – не. Още при първата криза 1913 г., когато България рухва с войните за национално обединение, всички започват да питат къде е Стамболов. Ами къде е – срязали сте му главата.
- Българските политици често говорят за него, но сякаш не го разбират. Искат да го повторят, но това възможно ли е?
- Не може онова, което е било направено в края на 19 в., да бъде повторено същото 100 г. по-късно. Принципните му тези обаче – да. Тезите са защита на национално-държавните интереси. Дори концепцията му за това как да изглежда държавата. Но нашите политици нямат идея, нямат визия как да изглежда държавата ни. Те работят от мандат до мандат. Затова никога няма да го повторят. И при Стамболов е имало мандати и той единствен печели три мандата последователно. Но е печелил с мисълта как да продължи движението напред.
Няма друг български политик, подавал 15 пъти оставка. Стамболов си е ходил с оставката в джоба. И не я е подавал, за да обяснява после на вестниците, подавал я е на когото трябва, за да го принуди да свърши нещо определено. И това не е манипулация, а политическа отговорност.
Единственият, който се доближава до Стамболов, е един малко известен министър-председател от края на 30-те години - Георги Кьосеиванов.
- Лично на Вас Стамболов с какво Ви е най-интересен?
- За мен той ще си остане най-спорният политик. Той е от онези политици, които създават държавно-творческата традиция. Политиците, които слагат страната на картата на Европа, са малко. До този момент ние сме били субект на европейската политика. Европа ни е виждала така: българите направиха въстание, освободихме ги с европейско решение и създадохме една държава, сега да видим дали ще може да се оправи. И се появява един хашлак, неуспешен семинарист, който си позволява да говори на руския император, все едно е средностатистически чиновник, опълчва се на най-великата империя, пред която цяла Европа трепери, играе голямата политическа игра и не се притеснява, че младата му държава в юридическо отношение не е никак стабилна. Това малко хора го могат. Стамболов е бил наясно, че си слага главата в торбата и че животът му ще свърши, както е свършил. Въпреки това прави каквото смята за правилно. Затова ще остане вечен.
________________________________
Горният текст представлява интервю на Сашка Александров, публикувано на 31 януари 2014 г. във в-к "Борба".
