Дженюариъс А.
Макгахан
ТУРСКИТЕ
ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
писма на
специалния кореспондент на Daily News Дж.
Макгахана
(Превел С.
Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на
Я. С. Ковачев)
Пловдив, 28 юни
Аз дойдох тук
преди три дни с цел да направя правилно
следствие. Пловдив е главният
град на тая част
от България, в която станаха изстъпленията
на башибозуците и за това
е най-добрата
или, по-добре, единствената точка, дето
може да се съберат достоверни
сведения за
зверствата, които възбудиха негодуванието
на цяла Европа. Беринг,
английският
консул, е дошъл преди мене и е захванал
следствието, Скайлер,
американският
генерален консул също тъй се намира
тук, от една страна с тая същата
цел, а от друга,
за да се увери струва ли да се основе
тук вицеконсулство, или да се
вземат други
мерки за покровителството на няколко
семейства американски
мисионери, които
живеят в тая страна. Другите консули
вече са съобщили на своите
правителства за
станалите в последно време събития
и сега събират по-нататъшни
сведения за
въстанието.
Забележително
е, че макар Австрия, Русия, Гърция и
Франция да имат тук свои
консули, английското
правителство, което повидимому
трябваше така също да се
интересува да
има бързи и подробни сведения за
всичко, което става, няма никакъв
агент. В Едирне
се намира английският консул, твърде
достоен човек, но неговото
здраве доколкова
е потресено от нервен удар, щото той
решително не е способен за
никаква работа.
Затова не е чудно, ако английското
правителство знае за събитията в
Турско по-малко
от другите господарства и от имащите
сведения вестници. Лорд
Дерби, като е
говорил в палатата на лордовете, че не
е приемал от консулите в Скутари,
Белград и Галац
никакви сведения за зверствата на
башибозуците, вероятно се е
подигравал със
своите слушатели, защото, като се вземе
предвид затруднителността на
пощенските
съобщения и далечината, тия консули за
можели толкова да знаят за това,
що е ставало тука,
колкото консулите в Лион и Бордо.
Аз мога да кажа
смело, че дойдох тука в съвършено
безпристрастно настроение и с
твърда решителност
да видя сам всичко, което е възможно
да се види, старателно да
претегля всичките
събрани сведения и по тоя начин да
постигна безусловната истина,
без да си позволявам
да се увличам от доводите на тая или
оная страна. Аз изслушвах
всички пламенни
обвинения на едната страна и меките
оправдания на другата с еднакво
хладнокръвие и
безпристрастие. Най-вече се стараех да
оградя своя поглед от грубите
преуголемявания
на християните и въобще стигнах до
това скептическо настроение,
което е необходимо
в учените изследвания.
Аз реших да опазя
това настроение до края на моите трудове,
защото ми се струваше,
че не е трудно
със спокойствието на съдията да гледам
на чуждите бедствия; но длъжен
съм да кажа
правото, че съвършено сбърках, като не
съм предчувствувал какво именно
ме е чакало. Не
можах да почна моите изследвания и вече
моето настроение се беше
изменило, и страх
ме е, че не ще мога вече да се похваля с
безпристрастието си и, във
ввсеки случай,
изгубих всякакво хладнокръвие. Има
факти, на които не можеш да
гледаш с
хладнокръвието на съдията; при вида
им кръвта ти закипява в жилите и
мускулите ти
захващат да се свиват от негодувание.
Има факти, които са дотолкова
ужасни, низки и
позорни, че окото се отказва да ги гледа,
ухото — да ги слуша, умът —
да ги обсъжда.
Такива са именно отблъскващите и
ужасяващи факти, които ми се случи
да изследвам.
Аз вече съм събрал доста сведения,
за да дойда до убеждението, че е
безполезно да
се правят по-нататъшни изследвания,
които могат да бъдат интересни
само в статистическо
отношение, но не са в състояние да изменят
същността на цялото
дело. Беринг и
Скайлер ще ни дадат достатъчно цифри,
и от сега съм готов да ги
приема. Турските
зверства, признавани от тях самите и от
приятелите им, са напълно
достатъчни, и
дори са повече от достатъчни, за да
ни доведат до едно правилно
заключение, и
считам за излишно да уголемявам
мрачната сума. Когато от самото
начало на вашите
изследвания вие отвред чувате като
необорим факт, че са изгорени 60
или 70 села и са
убити 15,000 души, повечето жени и деца, то
защо ви е да отивате по-далеч? Какво
друго ще изброявате, когао най-ужасните
подробности за злодействата на
турците, които
безчестят жените, секат на части
децата и обнизват щиковете си с
останките от
човешките тела, се потвърждават от
стотици свидетели и не само от
българите, но
от европейските консули във Филибе,
от немските чиновници по
железницата, от
гърците, арменците, свещениците,
мисионерите и даже от самите
турци?
Мене ми е достоверно
известно, че Беринг е съобщил на
английското правителство, че
само в окръзите,
лежащи близо до Пловдив и Татар-Пазарджик,
са изгорени 50 села, без
да смята
разграбените, и са убити около 15,000 души.
Това е най-малката цифра и тя не
се отнася до
окръзите близо до София и на север
от Балкана. Френския и руския
консули, а така
също и чиновниците по железницата
смятат, че има изгорени повече от
100 села и убити
жители от 25,000 до 40,000 души; някои даже
възкачват последната
цифра до 100,000
души. Справедливи ли са или не тия
сведения, за мене е все едно,
веднаж щом е
призната страшната цифра 15,000 души,
убити за четири денонощия.
Никакво закръгляне
на тая цифра не може да увеличи нейния
ужас, който достига до
колосални размери,
когато напълно усвоиш всичките гибелни
и позорни подробности
на тая безчовечна
сеч. Гръцкият консул, който не е
дотам приятел на българите, ми
разказа, че в
Татар-Пазарджик турците докарали 2,000
злочести жени и деца, от които
по-голямата част
били по най-низък начин обезчестени, а
много бащи убивали жените
си и децата си,
за да ги избавят от позор. Немските
чиновници по железницата
свидетелствуват,
че в селата близо до техните станции
се намират цели купове от
членове на
човешки тела, хвърлени на кучетата,
че малките деца и от двата пола са
били подложени
на най-ужасни изтезания, а един
свещеник, пред очите на когото
обезчестили и
умъртвили жена му и дъщеря му, бил убит
подир такава мръсна мъка,
която перото
отказва да опише. Френският консул
сам чул как башибозуците
разказвали с
възхищение на своите внимателни
слушатели, че те, като отрязвали
главите на
децата, с любопитство гледали, как
техните малки тела падали и се
търкаляли като
заклани пилета. „Доста е, доста!“ —
казвам аз, като си затулям ушите:
не ща повече нищо
да слушам, не ща да продължавам по-нататък
своите разследвания.
Защо ми е да
знам малко повече ли или по-малко са
извършените ужаси! 20,000
престъпления,
от които всяко е било придружено с
безбройни ужаси, са също тъй
възмутителни,
както и 100,000!
Може да се намерят
хора, които ще хванат хладнокръвно да
обсъждат тия факти, като
се стараят да
докажат, че са убити не 25,000 души, а 24,850,
че цифрата 500 злочести,
изгорени
живи-живенички в църквата е очевидно
преувеличена, защото в нея не е
могло да се
поберат повече от 450-ма, от които,
разбира се, двама са побягнали. И
когато се
съгласите с техните поправки, те
тържествено извикват: „Вие виждате,
как
всичко е
преувеличено, как на бедните турци
нападат. Те действително са убили не
повече от 15,000
души — малка работа! Те са обезчестили
само 10 или 12,000 жени и
надали са насекли
на парчета по-много от 8 или 9,000 деца. Вие
виждате как клеветят
на бедните турци,
които, като поизпиташ, съвсем не са такъв
лошав народ. Напротив, те
са всъщност
твърде славни и спокойни и достойни
хора. Ние сме длъжни да им
съчувствуваме,
даже да ги пазим от дивите българи.“
Наглед има старци, скоящи с
единия крак в
гроба, които весело се шегуват за
жените, живи изгорени в
пазарджишката
(?) църква или за децата, набити на
щиковете, но аз не принадлежа към
тия люде, не
мога да споделям възгледа им, не мога
хладнокръвно да смятам и
анализирам
безчовечните злодейства; за това
предоставям статистиката на Беринга
и
Скайлера.
Говорят, че
всичките зверства в България са
направени от нередовните войски, над
които турското
правителство няма никакъв контрол
и затова Портата за тях не е
отговорна, а
напротив, била би твърде радостна,
ако да можеше да удържи
башибозуците.
За зла чест множество факти доказват
лъжовността на един подобен
поглед. Ако
турското правителство действително
искрено осъждаше станалите ужаси,
то би подложило
на примерно наказание главните
предводители на башибозуците. В
действителност
Шевкет паша, който изгори село Пазарджик
(?) и уби почти всичките
му жители по един
най-възмутителен начин, получи високо
назначение при султанския
дворец в Цариград.
Още по-красноречив е примерът на
Ахмед ага, юзбашията или
капитана на една
рота башибозуци. Той също така се прослави
с жестокостта си, изби
8,000 жители в Батак,
изгори в училището 200 жени и деца и искаше
да направи прах и
пепел града
Пловдив, което не го остави да направи
пловдивския губернатор, насетне
за това отчислен.
Изобщо той е един низък, невеж, даже
неграмотен варварин и при все
това той е
направен паша и е назначен — сякаш
за подигравка над европейските
искания за
справедливост, — член на комисията,
учредена да съди башибозуците. Да се
обяснят подобни
непонятни факти е твърде лесно —
тия люде са изпълнявали
желанията и
намереията на своето правителство,
за да некажем, неговите преки
заповеди и,
естествено, са приели заслужените
награди.
Но уверяват ни,
че българите са дали на турците
пример в делото на злодействата и
ужасите; даже
лорд Дерби, като се облягал на авторитета
на сър Хенри Елиот, заявил на
палатата, че и
двете страни са еднакво виновни в това
отношение. Интересно е да се
знае, откъде сър
Хенри Елиот е почерпил своите сведения.
Както обясних, английското
правителство не
е имало тук свои агенти до пристигането
на Беринга. Консулите на
другите европейски
държави не са можели да му съобщават
нищо подобно, защото
всички те ми
потвърдиха, че никога не са съобщавали
на своите правителства за
зверства от страна
на българите. Най-сетне, той не е можел
да узнае това и от турците,
защото местните
власти смятат, че има убити до 500 турци,
и то повечето в открит бой
с оръжие в ръка;
ако те и да уверяват, че имало убити до
30 туркини, но Скайлер не е
намерил
доказателства за убиването на нито
една [турска] жена или дете. Например
Киани паша му
казал, че мюдюрят [управител на малък
град] в селото Аврат-алан е
убит с жена си и
дъщеря си, но Скайлер достоверно се е
убедил, че жената на мюдюря
се е намирала в
съвършено други окръг по време на това
произшествие, а пък дъщеря
той никога не е
имал.
Най-сетне говорят,
че българите не трябвало да дигат
оръжие, че те са виновни за
възмущението и
са длъжни да търпят последствията
на заслуженото наказание. Най -добър
отговор срещу това [обвинение] е манифестът
на турското правителство подир
стъпването на
престола на новия султан, в който открито
се признава, че злоупотребите
и притесненията
при предишния султан били надминали
всяка мярка на търпение и
тогавашното
правителство докарало селяните до
такова злочесто положение, че без
промяна на
правителството не било възможно да
се съществува. Ето причината за
революцията в
Цариград; но при всичко това Митхад паша
и неговите партизани и до
сега бесят и
затварят злощастниците за това, което
според техните думи българите били
напълно в правото
си да направят, за това, което те сами
направиха — за въстанието
против султана.
При проверката излиза, че ни един народ
в света, освен българите, не
би потърпял нито
един ден тая тирания, зверства и всякакви
тегоби, които те са теглили
в течение на
цели векове. Ако някой би се опитал
да въведе в Англия тукашната
система на
данъците, то целият [английски] народ
би въстанал като един човек против
правителството.
Защо да осъждаме бедните българи за
това, което бихме направили
самите ние при
подобни обстоятелства? Защо да
съчувствуваме на силните, които
угнетяват слабите,
когато тия слаби са очевидно прави?
ПЕЩЕРА, 1 АВГУСТ
Задачата, която
са взели върху си Беринг и Скайлер,
е незавидна. Те се заловиха за
работата твърде
ревностно и посещават всичките главни
градове и села, изгорени от
башибозуците, за
да видят със собствените си очи докъде
е достигнало разорението и
със собствените
си уши да чуят разказите на злощастните
селяни. Затова те са
принудени да
пътуват от 5 до 15 часа в ден, по
невъзможни пътища под палещото
слънце в
задушливата августовска атмосфера.
Беринг вече два пъти е заболявал от
уморяване и пек;
даже Скайлер, който е навикнал към
подобно уморяване във времето
на странствуването
си в Туркестан, едвам издържа това тежко
изпитание. При всичко
това уморяването,
жегата, тягостното повтаряне на едни
и същи въпроси и
еднообразното
събиране на еднакви факти може още леко
да се претърпи, но сърцето се
къса и силите
слабеят, като гледаш безбройни грамади
жени и деца останали без
покрив и парче
хляб, като погледнеш хиляди вдовици
и сирачета, които оплакват
убитите си бащи
и мъже.
Ние едвам що
преминахме през селото Радово, което,
види се, да е било цветуще и
сравнително с
другите най-малко е пострадало от
башибозуците. То е имало 160 дома,
от които не е
останал нито един, и жителите му сега
живеят под сламени шатри,
направени посред
развалините. Те тозчас наобиколиха и
ни приказаха, че никак не са се
противили на
башибозуците и че щом узнали за
приближаването им, во време
побегнали, и така
спасили жените и децата си. От тях
погинали само 22 души и 8 били
затворени след
завръщането им в селото. Повели ги
оковани във Филибе и по пътя ги
убили; а когато
телата на тия злощастници били
намерени в шубраците, турците
обяснили, че това
вероятно са труповете на някои убити
въстаници, неизвестно по кой
начин изпаднали
на пътя. Като се върнали на своите
пепелища, Радовчанете не
намерили нищо
— добитъка, овцете, конете, покъщнината
им и всичко друго било
разграбено от
турците. Жетвата и досега стои в полето
несъбрана и селяните не могат
нищо да работят
без волове, от които всяка челяд е имала
по един чифт, всичко до 640
глави. Турците
се отказват да върнат плячката си, освен
33 за нищо непригодни волове,
а ако злочестите
пострадали не си вземат назад воловете,
няма да съберат жетвата си и
да си направят
къщи, за което е нужно да се возят
дърва отдалеч, то през зимата
тяхното положение
ще дойде до ужасно бедствие. Турските
власти уверяват навред
Скайлера, че
добитъкът е върнат на жителите на
опустошените села, и че ще се даде
помощ на селяните,
за да си направят нови къщи; но народът
навред отрича това. Аз
съм убеден, че
никак не трябва да се вярва на обещанията
на турските власти, които
само хвърлят прах
в очите на Европа и, като не ги е грижа
за разорението на страната
им, боят се само
от европейската намеса. Като че за
да се подиграват със своите
обещания, те
сега изискват плащането на данъците
в разорените села, като да не е
ставало нищо в
тях. Например от Радово искат 400
фунта стерлинги, което бедните
селяни положително
не могат заплати. Турците показват като
предлог за изгарянето на
това село убийството
на двама заптии или полицейски: но
селяните отхвърлят тоя факт,
като казват, че
никой не е дигал ръка против турците.
Понеже в другите села, дето
действително е
имало убити турци, българите право
си обаждаха, то аз вярвам на
показанията им
и, следователно, турците са разорили
Радово с цел за грабеж. Ние
обиколихме цялото
село, което представляваше печално
зрелище от опушени
развалини. Много
от жителите на това някога цветуще
село нямаха друго живелище,
освен мократа
земя, на която те се въргаляха често без
завивка или слама. На няколко
места бяха се
запазили огнищата и сиромасите там си
готвеха храна, макар, разбира се,
и най-оскъдна.
Като се простихме
с това село, ние продължавахме пътя
си към Пещера, дето и
стигнахме след
един час по един лош път, при което нашите
кола веднаж се обърнаха и
един от нас без
малко не биде убит. Ние се спряхме у
един българин, който ни прие
твърде гостолюбиво
и прекрасно ни угости. След половин
час яви се мюдюрина на
селото с двама
чиновници от Татар-Пазарджик; единият
от тях по заповедта на
каймакамина
длъжен беше да ни придружи до Батак, но
Скайлер решително отказа да
го приеме, като
казваше, че той няма да допусне в свитата
си никакви официални лица.
След отиването
на мюдюрина в двора на нашия дом
захвана да иде много народ:
повечето от тях
бяха жители на с. Батак, които бяха
прибягнали за помощ у своите по-честити
съседи, и сега ни наобиколиха, като
пълнеха въздуха със сърцераздирающи
жалби. По-многото
от тях бяха жени и деца, останали
без покрив и средства за
съществувание.
Ние не можахме с нищо да им помогнем
и само печално слушахме
техните ужасни
разкази, като им обещавахме да им направим
всичко, щото е възможно,
след връщането
си в Цариград. Но тежко! Аз съм уверен,
че всичките тия обещания са
досущ празни.
ТАТАР-ПАЗАРДЖИК,
2 АВГУСТ
От времето на
вчерашното писмо аз видях толкова
ужаси, щото сега ще повярвам на
всичко, каквото
и да кажат против турците. В зверството
има граница, зад която не са
възможни никакви
сравнения и измервания; тая граница
турците отдавна са прескочили
и вече не можеш
ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв
плет чудовищни факти, щото
неволно се спираш
с отвращение, като не желаеш да гледаш
или да вървиш по-нататък.
Чувствуваш, че
време е да се върнеш назад, защото доста
си видял.
Но аз трябва да
разкажа какво видяхме в Батак. Ние
с мъка излязохме из Пещера.
Турските власти,
недоволни от отказа на Скайлера да
вземе със себе си официален
водач, заповядаха
на туземците да не ни дават коне. Но
последните така силно желаеха
да посетим Батак,
че ни доведоха коне, най-напред без
седла, а сетне донесоха и седла.
Всичко това се
правеше за доказателство, че те
неохотно ни се покоряват. Най-сетне
ние тръгнахме.
Мнозина от злочестите батакчани се
възползуваха от тоя случай и
тръгнаха след
нас, за да посетят своето пепелище,
а някои, като улавяха юздите на
конете, стараеха
се да ни спрат, за да ни доизприкажат
тъжовната повест на своите
злочестини.
Всичките тия разкази приличаха един на
други и всичките тях не стигаха
цели дни, за да
ги изслушаш. Една жена спря коня ми
и ми показа дясната си ръка,
раздробена от
куршум. Мъж ù бил убит и малките ù
деца останали на нейното
попечение, тогава,
когато тя не можеше да работи. Всичко
това тя обясняваше на един
език, дотолкова
приличен на руския, щото аз разбирах
почти всяка нейна дума, като да
се намирах посред
руските селяни на бреговете на Волга
или между търговците на
някой хан в Москва.
Сходството на
българския език с руския е така
поразително, щото не е чудно дето
русите съчувствуват
на тоя народ. Въобще между славянските
народи има много
сходство, особено
в очите, играта на израженията, гласа,
жестовете. Русинът,
българинът,
сърбинът, черногорецът и чехът могат
да говорят помежду си на своя
роден език и да
се разбират едни други. Както би
било трудно да се попречи на
англичаните от
северния бряг на Темза да съчувствуват
на своите съседи от южния
бряг, ако последните
попаднат под турското иго, така също е
трудно да се запрети на
славянските раси
да си помагат една на друга, когато една
от тях стене под чуждоземно
иго.
Батак се намира
30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една
възвишеност от клонищата
на Балкана. Пътят,
по който ние вървяхме, беше една стръмна
горска пътечка, по която
на места било би
трудно да премине и коза; казват, че има
и други, по-добър път, но
нашият водач
със злобното ехидство на източния
човек избра именно тоя. Докато се
катерехме по
горските стръмнини, ние представлявахме
любопитно, макар и доста
мрачно шествие.
Най-напред вървяха двама заптии,
облечени в своите живописни
дрехи, с лъскави
пищови и ятагани на пояса; след тях
вървеше нашият водач, така също
въоръжен, и
най-сетне ние петмина възседнали кой
на катър, кой на кон, а пък се
довършваше това
шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни
придружаваха до Батак.
Много от тия
жени носеха на ръце кърмачета и тежък
товар, състоящ се от храна,
дрехи, покъщнина
и земледелчески сечива, изпросени в
Пещера. Даже момиченца 7 и
10 годишни бяха
притоварени с различни неща.
