Прощавайте, мои братя мили,
прости и ти, о майко моя,
против вразите на народа
на бой отива син твой.
Ти зарад мене да не плачеш,
ако падна в боя убит.
Който умре зарад свобода
на този свят е най-честит.
Нека съм сам, сам ще загина,
със остър нож в дясна ръка.
Но ще да трепне и тирана
от българина на гнева.
Ще види той, че има хора
и посред тоз злочест народ,
които не търпят позора
да е народа турски роб.
Ти казваш: „Слаб си, некадърен
да се биеш против врага.
Роден сакат и сега болен
не заминувай за боя.“
Но не! Аз, майко, ще замина,
макар че съм болнав и слаб,
нека пример видят от мене
юнаците на тоз народ.
Да видят те и да се стреснат,
да ги обземе трепет, срам.
И вярвам аз, че те ще тръгнат
след нас по нашия Балкан.
да се бият зарад свобода,
за чест, за ред, за правдини.
И ще избавят те народа
от турските вериги зли.
Ако ли, меле, те не въстанат
и пак останат във калта,
ако от робски страх не вдигнат
против тиранина ръка,
честит ще съм, че ще ме грабне
смърта със време от света,
за да не гледам свойто племе
на турците да е слуга.
Търново, юний 1876 г.
