Дженюариъс А. Макгахан
ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
Българското
въстание, ако така може да се нарече
незначителното движение, станало в
тая част на
страната, е пламнало в Панагюрище.
Както се види, в Букурещ е имало
въстанически
комитет, състоящ от млади българи,
които са свършвали там своето
образование или
се занимавали с търговски дела. Това са
били жители от Пловдивския
и съседните нему
окръзи, а не руси, както уверяваха
турците и нашите английски
дипломати, които
зад всяка шубрачка видят московци.
Въстанието било “приготвено
отвън” само в
това отношение, че тия млади българи са
живели в Букурещ, но няма ни
най-малко
доказателство да са идвали в това място
да агитират руси или сърби, макар,
че за това турците
се кълнат и сър Хенри Елиот им вярва.
Както се види,
Райка не е вземала никакво участие в
приготовлението на въстанието.
Според думите
ù, тя се научила за него през пролетта,
около Великден. Веднъж я
повикали в дома,
дето се събирало училищното
настоятелство. Тя отишла, като
мислела, че имало
работа по училището, но, за нейно
голямо удивление, видяла, че
вместо
настоятелството в залата се намирали
много млади люде, които слушали
пламенната реч
на Бенковски, който ги подбуждал към
въстание. Аз не можах да узная,
кой е бил тоя
Бенковски и какво е станало с него.
Казват, че той е бил убит близо до
София, но това
не е никак достоверно. Аз мога да
заявя, че истинското му име не е
Бенковски и че
той е българин. Мисля, че мнозина знаят
кой е и отгде е, но не искат да
говорят, за да
не компрометират неговите роднини и
приятели. Райка разказваше, че
той бил хубавец
мъж, висок на ръст със сини очи, руси
мустаци и увлекателна,
пламенна реч.
Неговите думи така силно подействували
на младежта, щото било
решено да въстанат
всички, щом Сърбия обяви война.
Незабавно се пристъпило към
подготвителните
мерки и преди всичко те помислили за
знамето. Нейното изкуство в
ръкоделията било
всекиму познато и затова на нея искали
да поръчат да ушие знамето
на въстаниците.
Подбуждана от просбите, заплашванията,
а може би и от надеждата, че
въстанието ще
бъде сполучливо, Райка, най-сетне, се
съгласила. Тежко е да се помисли,
че умението да
шие, едно от чисто женските достойнства,
е навлякло върху ù една
такава страшна
злочестина. Като не желаела да
компрометира родителите си, тя
правела забранената
работа в дома на един от съзаклятниците.
Но всичките тия
предпазни мерки
били напразни и нейният баща бил
убит със стотина други люде в
черквата, като
извършвал богослужението. Ние видяхме
шитото от Райка знаме, което
било взето от
турците и служи като веществено
доказателство в заседаващите сега
съдилища. Окаляният
и разкъсан плат представлява добре ушит
първобитен рисунък на
жълт голям лъв,
стъпил с крак върху полумесеца; над
него стои българския надпис:
“Свобода или
смърт”.
Към 1-ий май (нов
стил), определен за въстанието, знамето
е било готово. Но Сърбия не
обявявала война
и в Панагюрище било получено известие,
че турските власти научили
за съзаклятието.
Като взели оръжието си, младите люде
отишли в църквата, пратили за
двама свещеници,
в това число и за бащата на Райка, и като
им обявили за намерението
си, молили ги да
ги благословят за святото дело. Те
изпълнили общото желание. Макар
няколко свещеници
да били убити по време на общото
клане и още по-много сетне
обесени, но, види
се, всичкото участие на духовенството
се е ограничавало с
благословение
на борците. От църквата въстаниците
отишли при Райка и обявили ù, че
тъй като тя е
ушила знамето, то длъжна е да го пронесе
през градеца начело на отряда.
Тя се отказала,
но те я хванали, покачили я на кон,
турнали в ръцете ù знамето и така
тръгнали в процесия
с гръмко пеене. Като обявили война,
въстаниците пристъпили към
военните действия.
В това време мюдюрина го нямало и
те можали да действуват
свободно.
Най-напред те пристъпили към укреплението
на своето село и, види се,
нямали други
план, освен защитата му от турците.
Същото може да се каже за три-четири
села, където така също се опитали
да въстанат и трябва да се признаем,
че
трудно е да се
съчини по-глупав план за военни
действия. Вместо да образуват от
младежите на
всяко село партизански отряди за
унищожението на железните пътища и
за неочаквани
нападения на малки групи турски
войници, въстаналите села решили
всяко село само
да се противи на редовните войски. Това
обстоятелство и фактът, че са
били въстанали
само три, четири села и то не в едно
време, доказват, че членовете на
букурещкия
комитет били люде неопитни в делото
на въстанието и че тяхната
организация е
била неудовлетворителна, ако такава е
съществувала. С подбуждане към
въстание на тия
малобройни села, те се надявали, че
всичката останала страна ще
последва на
дадения пример и въстанието ще се
разпространи от само себе си навред.
Но останалото
българско население, без водачи и
организация, стояло в бездействие и
спокойно позволило
да го избият турците.
Аз ни най-малко
не се съмнявам, че ако въстанието би
било общо, добре организирано
и под ръководството
на опитни предводители, турците
длъжни били да си идат в
Едрине, като
оставят всичката страна на север от
Балкана. Те никога не биха могли да
воюват със Сърбия
и Черна гора, ако е трябвало да поддържат
съобщение с армията си
през враждебна
страна, която е вдигнала оръжие против
тях. По мое мнение, това е най-добро
доказателство, че не е съществувало
организирано въстание в страната, инак
то
непременно би се
увенчало с успех.
Както се види,
всичките учители в Панагюрище са взимали
участие в приготовлението
на отбраната и,
според думите на Райка, даже жените
работили на укреплението — така
силен бил общият
ентусиазъм. Аз сетне видях тези укрепления
наедно със Скайлер. Те
състояха от два
обкопа и пресичаха двата пътя, които
водеха към селото, на разстояние
от него в две
мили. Височината на обкопа беше 3 или 4
фута, а дебелината 4 или 5, така
че той не би можал
да бъде преграда и за три-фунтово гюле
(пред него имаше трап в 5
или 6 фута широчина).
Всичко това би могло да служи за защита
за стрелците, но не и
за друга някоя
цел. Най-сетне, ако даже и това укрепление
и да е било добре построено,
то селото, като
открито от всичките страни, би могло
да бъде превзето отвред без
обсада на траншеите.
Фортификационната
работа се продължавала десет дена
и в това време се случили
няколко любопитни
епизоди. Първо, двама събирачи на
данъците, които дошли в
селото, получили
заповед да си дадат оръжието и подир
отказа били убити отведнъж.
Като говорим
строго, тия събирачи на данъците били
не правителствени чиновници, а
агенти на
откупвачите, които са били възбудили
народната ненавист със своите
притеснения. След
това дошли и други седем турци, двама
заптии, двама събирачи на
данъка, един писар
и двама помака и получили заповед да си
положат оръжието; те се
покорили и с тях
се отнесли твърде любезно, с изключение
към един заптия, когото, за
неговите предишни
жестокости, осъдили на смъртно наказание
и го разстреляли. След
два дни едни
неизвестни лица в карета дошли до окопите
и не искали да се предадат, а
напротив, впуснали
се да бягат. След тях изгърмели, и когато
спрели колата, то в нея
намерили двама
мъже и две жени. Мъжете и една от жените
били убити от изстрелите,
другата жена
изскочила от колата с меч в ръка и
наранила един въстаник, за което била
веднага разстреляна.
Последната жена била взета в плен
и останала в селото, докато
дошли турците;
тогава я освободили. Доколкото можах
да се убедя от събраните
сведения,
въстаниците не са убили нито една
жена, освен тия две, от които едната,
както видяхме,
загинала съвършено случайно. Турските
власти във Филипопол
уверяват, че имало
убити 12 жени, но те не са представили на
Скайлер нито имената на
злочестите жертви
и названието на селата им, в които те са
живели. За това Скайлер не
приема този факт
за доказан, докато не му представят
неоспорими доказателства.
Киани-паша,
изпратен да разследва злодействата,
направени от башибозуците, казал на
Скайлер, че
жената и дъщерята на копривщенския
мюдюрин били убити; но сетне
излезе, че жената
на мюдюрина е жива и здрава, а дъщеря
той никога не е имал.
Турците разказваха
също така за убийството на жената на
панагюрския мюдюрин, но
както вече казах,
по време на въстанието мюдюринът не е
бил в селото и, следователно
не са можали да
убият жената му. От дванадесет случая
на убийства на туркини, ние
изследвахме пет
и се убедихме, че три от тях са били
досущ измислени. Тъй като не
сполучихме да
узнаем, в кои именно села са убити
останалите седем жени, то не
можахме да
изследваме истината и имаме пълно
право да се съмняваме в
справедливостта
на тези истории. Що се отнася до разказа
на Едиб-ефенди за турското
момиче, убито и
сетне обезобразено по най-отвратителен
начин, то това е просто
фантастична
приказка. Ние не можахме да намерим
нито най-малка диря от подобно
произшествие.
Никой от турците или християните в
Татар-Пазарджик, дето казват, че
това е станало,
не е чувал нищо подобно; така също и
европейските консули в Пловдив,
които са получавали
ежедневни донесения за всичко, което е
ставало от самото начало
на размириците,
не са имали никакво понятие за тоя
трагически епизод до появата на
доклада на
Едиб-ефенди. Работата е в това, че,
тая дръзка лъжа няма нито сянка на
правдоподобност.
В продължение на девет или десет дена
на въстанието в Панагюрище
са били убити
двама турци и две туркини; от тях
само жените и един заптия не са
имали оръжие в
ръцете си. Имало запрени до 20 души и с
тях са се отнасяли твърде
человечно докато
ги е освободила турската войска. При
това трябва да забележа, че аз
предавам разказа
не само на Райка, но като посетих
сетне Панагюрище, проверих
думите и с
показанията на другите лица и излезе,
че тя нищо не е преувеличавала. Да си
кажа правото,
тая проверка беше излишна, защото
самите турци не показват на по-голямо
число убити.
Въстанието
пламнало на 2-и май (нов стил) а на 12-и
Хафуз-паша дошъл в Панагюрище
с един полк редовна
войска, три топа и голямо количество
башибозуци. Въстаниците,
като се види, са
имали само 250 души, въоръжени с пушки
или със щуцери; а другите
имали ловджийски
ножове или пищови, носени от всичките
местни жители до
последните
безредици. 150 от най-храбрите българи
отишли по единия път към Татар-Пазарджик,
а сто по другия, за да спрат неприятеля,
защото, както се види, те не са
знаели отде ще
дойде той. И така Хафуз-паша срещнал
само сто човека, които, като
видели толкова
многобройни врагове, побягнали при
първия гърмеж. Даже те, струва
ми се, не изгърмели,
защото не е имало нито един ранен или
убит турчин. Между това
панагюрчани,
обзети от паниката, така също се опитали
да се избавят чрез бягство, но
селото им е било
обиколено от турците и бягащите
отчасти били върнати назад,
отчасти посечени
в откритото поле. Аз забравих да
кажа, че при настъплението на
башибозуците
жителите от съседните осем или девет
села напуснали жилищата си и
потърсили убежище
в Панагюрище, дето изпълнили улиците,
като цепели въздуха с
ужасни викове.
Тъй като всяко противене се прекратило,
или да кажа по-добре, никога
не е започвало
от страна на българите, то Хафуз-паша
оставало да влезе в селото, да
затвори
предводителите на въстанието и да
възстанови реда. Но той вместо да направи
това, турил
отпред артилерията и, без да поиска
предварително предаване на селото,
захванал да го
обстрелва с гранати, които с трясък
се пукали посред купища жени и
деца. До сред нощ
ечал гърмът на топовете, сетне дошъл
редът на ръчния бой.
През нощта и
сутринта турските войски и башибозуците,
като стъпили в селото, се
предали на
грабеж, насилие и убийство. Станалите
при това ужаси напълно се
изравняват със
зверствата, извършени в Батак. Нищо не
задържало турците, нито полът,
нито възрастта.
Цялото село било ограбено и сетне
изгорено. Повече от четвърт от
домовете били
изгорени, а хора е имало убити до
3,000, от които 400 родом от
Панагюрище, а
другите — околни съседи, които са
търсели спасение в този градец.
Старците, които
са молели за помилване, и децата, които
са викали в уплашването си,
еднакво умирали
под острия нож. Но, без да гледаме на
многобройността на жертвите,
тука не видяхме
тия страшни сцени, които ни поразиха в
Батак. Причината за това, че
Хафуз-паша е
постъпил по-умно от Ахмед-ага, като
заповядал в първите три дни след
това чудовищно
клане да заровят всичките трупове и с
това скрил дирите на клането.
Постоянно
повтарят, че тия ужаси били извършени
не от редовните войски, но от
башибозуците,
следователно, без разрешението на
властта. На това основание, ако би
било доказано,
че зверствата са били извършени от
редовните войски, то наедно с това
би се потвърдила
отговорността на властите. При
проверката излиза, че редовните
войски са се
надпреварвали в зверствата с башибозуците
и, както ще докаже Скайлер в
своя отчет,
редовните и нередовните войски се
отличавали с еднаква жестокост в
Панагюрище.
Хафуз-паша е не по-малко виновен от
Ахмед-ага и това е твърде
естествено. Те
са турци и за това си приличат. Навред
клането е ставало по нареждане
на правителството
и злодеите, които са извършили
ужасните зверства, са получавали
награди и почести.
В Панагюрище ни
показаха развалините на черквата и на
това място, дето се намирал
престолът, имаше
куп изгорели кости, върху които
лежеше китка цвете. Това бяха
останките на
свещеника Тодор Пеев, 85-годишен старец,
когото турците изтезавали,
като се надявали
за вземат от него пари, сетне измъчили
го най-изтънчен начин, както
могат да правят
само турците и, най-насетне, изгорили
го пред олтара. Малко по-далеч
показваха мястото,
дето били до смърт слепия старец Дончо
Стръгнев (?), когото най-сетне хвърлили
в огъня и изгорили жив.
Още ни разказваха
за мъченическата смърт на стареца
Цвятко Бояджиев, прочут
обществен
благотворител, който е много жертвувал
за училището, хранил е за своя
сметка много
вдовици и сирачета в селото и изобщо
обсипвал с щедростите си както
християните, така
и турците. Него го уловили, изболи му
очите и след страшна мъка
жив го изгорили.
Подобна съдба чакала и другия свещеник
Нестор; от него също така
се надявали да
измъкнат парици и за това хладнокръвно
му отсичали пръст след пръст,
докато най-сетне
дошъл ред за двете ръце и главата.
Показаха ни в двора на една малка
къщица един
скорошен гроб, до който стоеше на колене
една баба. Тук бил погребан
синът и,
осемнайсетгодишно момче, който се
бил върнал в родината си малко преди
въстанието и
който не вземал в него никакво
участие. Турците го уловили и само
за
разтуха пред
очите на майка му отрязали ръцете му и
главата му.
Това обстоятелство,
че тия зверства често са били
извършвани пред лицето на
плачещите роднини:
майки, жени и сестри, уголемява техния
ужас. Що се отнася до
числото на
злощастните жертви, те са погивали
със стотици и цялата книга не би
стигнала ако
бихме на мислили да предадем всичките
слушани разкази. Не само
старците и
юношите са бивали мъчени и убивани,
но жените, момите, децата и
младенците са
разделяли същата горчива участ.
Турците не знаят нито жалост, нито
състрадание; в
това те са по-лоши и от дивите зверове,
защото тигрите, например,
никога не докачат
малките от своята порода, а турците
хладнокръвно са изваждали
младенците от
люлките с острието на щика, и като са ги
прехвърляли няколко пъти от
щик на щик, като
топка, хвърляли ги в лицето на
ридаещите майки. Те са носели по
улиците деца,
нанизани на щиковете, така щото техните
главички и ръчички висели над
дупката на
пушката, като обливали с кръв своите
джелати. Най-сетне те отсичали
главите на децата
и карали техните другари да носят тия
глави по улиците.
Моля читателите
да помнят, че всичките тия факти са
записани пред мен от Скайлер и
ще влязат в
неговия отчет, а нещастниците, които
ги разказваха, горчиво плакаха и
кършеха ръцете
си при мисълта за видените от тях
зверства.
Стотици жени ни
разказваха за това, което те са видели
и пострадали. Нито една жена в
Панагюрище не
избегна поруганието. Те всички открито
си признаваха това. Но в
другите места,
жените някога се срамуваха да признаят
това и даже направо отричаха
своя позор. Така
в Копривщица при Скайлера дойде
депутация и той беше твърде
учуден от
малобройността на техните заявления.
Но като си отиваха, те му оставиха
едно писмо,
подписано от всичките, в което те открито
заявяваха, че нито една жена от
градеца им не е
можала да избегне поруганието. Според
техните думи, те не можали да
се решат да
говорят с него за това, но като
узнали, че той е дошъл за официално
изследване, те
не искали да скрият от него истината.
Освен това стореното им
безчестие е било
такъв общ публичен факт, щото напразно
би било да се стараят да
скрият своя
позор. Най-безсрамни беснувания турците
си позволявали да правят не
само по домовете,
но и по дворовете и на улиците. Те даже
не познават животинския
срам и не се трудят
да скриват своя разврат. Майките са
бивали обезчестени пред очите
на своите дъщери;
момите пред очите на братята им.
Една жена, която си кършеше
ръцете, ни разказа,
че я обезчестили в една стая с нейната
петнадесетгодишна дъщеря и
младото момиче,
като трепереше с цялото си тяло и като
си затуляше лицето с ръце,
изповяда, че са
го опозорили десет войници. Друга жена
на патерици обясняваше, че
била ранена с
куршум в крака и изпълнила въздуха с
викове от болка, тя била насилена
от трима войници.
Малките момичета от десет до дванадесет
години били също така
безжалостно
осквернени. Една майка ни разказа,
че пред очите ù един башибозук
обезчестил нейното
дванадесетгодишно момиче, без да гледа
на това, че тя като откуп
предлагала себе
си и всичко, що имала. Най-сетне
очевидци ни разказаха тъжната
повест, как
турците намерили момичета от 12 до
15 години и, като обезчестили две,
умъртвили ги
заради съпротивлението им, така щото
останалите бледни и треперещи от
страх се подчинили
безпрекословно на своята съдба.
И след това сър
Хенри Елиът и Дизраели ще утвърждават,
че всичко това са само
преувеличения?
Направените тука зверства и насилия не
могат да бъдат преувеличени.
Ние слушахме
разкази за такива безумни жестокости,
щото сърцето се облива с кръв.
Например, едно
шестнадесетгодишно момиче е било
обезчестено в присъствието на
стария му, сляп
баща и сетне единият от злодеите решил
да убие стареца. Момичето се
изтръгнало от
ръцете на своите мъчители, и като
обвило с ръце врата на баща си,
мъчило се да го
запази със снагата си. Всичко било
напразно. Два куршума убили на
място бащата и
дъщерята. Може би аз би трябвало да искам
извинение от читателите за
всичките тия
отвратителни подробности. Но аз пиша
не за деца и за млади момичета,
но за мъже и жени,
които трябва да знаят, какви са турците,
които искат да ги поддържа
Англия и които
мислят, че англичаните не само са
техни приятели, но и одобряват
всичките им
действия.
Ако ние сме
действително длъжни да подкрепяме
разклатеното здание на турския
деспотизъм и да
носим на плещите си неизцеримия
прокажен, то нека, поне, правим
това с отворени
очи и с пълно съзнание. Скайлер е събрал
неоспорими доказателства за
много други
престъпления, дотолкова възмутителни,
щото даже тук за тях не
споменавам.
Беринг, струва ми се, няма тия сведения
и не вярва в тяхната
достоверност.
Това не е за чудене. Подобни престъпления
бягат от светлината и се
гнездят в ниските,
най-долни дупки. Скайлер ги е изследвал
всичките с хладнокръвието
на хирурга, който
вкарва хирургическия нож в най-зловонната
рана; но аз се съмнявам,
че той ще може
да опише тия факти в своя отчет. Те
не могат да се изразят на
английски език,
а що се отнася до мен, аз отказвам дори
да спомена за тях.
Но какво е станало
с “българската царица”, с младата
селска учителка?
Уви! Нейната съдба
била също такава, както и съдбата на
стотици други жени. Аз не
смеех да я разпитвам
за подробностите на нейната злочеста
история, която твърде ясно
бе написана на
нейното бледно, посърнало лице, макар
и още младо и симпатично. Но в
Панагюрище ние
видяхме една жена, пред очите на
която тая образована, развита,
впечатлителна
девица е била уловена и обезчестена
от трима или четирима
башибозуци. Тия
груби злодеи и досега безнаказано
оскверняват земята със своето
низко съществуване!
И това е ли преувеличение, сър Хенри!
Но ако бяха постъпили
така с Вашата
дъщеря, то вие също така ли щяхте ли
да продължавате да се
разпростирате
за така наречените преувеличения? Но
това е малко. Баща ù е бил убит в
собствения си
дом и Райка с майка си му изкопали гроб
в градината и го погребали. Но,
види се, че чашата
на нейните бедствия още не се е била
препълнила. Като узнали, че тя
е шила знамето
на въстаниците, две седмици след
потъпкването на въстанието я
арестували.
Мюдюринът я заловил към десет часа
вечерта и я закарал в дома си заедно
с жената, в дома
на която тя била шила знамето; то беше
тая висока плещеста жена, за
която споменах
в началото на писмото си. Горката
Райка сама ни разказа, как
постъпили с нея
в дома на мюдюрина. Без да гледат на
нейните молби и сълзи, които
биха умилостивили
и тигъра, съблекли я гола, били я, плюли
я и я обезчестили. Тук на
присмех я нарекли
българска царица и на другия ден я
изпратили в Татар-Пазарджик,
където турското
население я замеряло с кал, оплювало
я и най-гнусно я псувало. В
сърцето на тия
варвари няма състрадание и те даже не
се засрамили от това, че тя била
сама, безпомощна
девица сред разярената тълпа. Сетне я
хвърлили почти в безсъзнани е
в талигата,
закарали я в Пловдив, дето я тикнали в
тъмницата и я хранили само с хляб и
вода до идването
на Скайлер. Тогава, както видяхме, я
освободиха със строшено от
скръб сърце и
съвършено развалено здраве.
Сетне ние видяхме
панагюрския мюдюрин и Беринг
свидетелствува, че това е най-омразният
варварин, какъвто другаде не е срещал.
В тая нощ, когато Беринг е бил в
това село,
мюдюринът, като че да му се присмее,
заръчал да му доведат две млади
жени, мъжете на
които били убити в общото клане. Те
се отказали да изпълнят
искането му, но
на другата нощ, когато беше вече
дошъл Скайлер, мюдюринът беше
пратил повторно
да ги вика. Те отново отказали да
отидат, но на другата сутрин
дойдоха при
Скайлера и му обявиха с отчаяние, че щом
той си отиде, заптиите ще ги
уловят. Скайлер
разказа на това нещо на пловдивския
губернатор и той отговори, че
познава този
мюдюрин.
Пловдив, 10 август
Филипопол, наричан
от турците съкратено Филибе, а от
българите Пловдив, е
основан, според
преданието, от Филип Македонски и
вероятно е един от най-живописните
градове във вътрешна Турция. Той се
издига на един стръмен хълм, който
откъм юг
представлява почти отвесни канари,
между които има залепени къщи, като
гнезда на
лястовици. Отдолу от широката долина
на Марица се открива наистина
великолепен вид
към Филипопол, с неговите бели къщи,
тъмно-зелени листа на
дърветата и сивия
цвят на канарите, които се сливат при
блестящите зари на палещото
слънце в една
хармонична картина.
Любителят на
природата няма да се разочарова, като
влезе и в града, който може да
доведе до отчаяние
хората, привикнали към удобствата на
живота. Тесни, криви улици,
се срещат под
прави ъгли и като се пресекат, извиват
се по стръмните ребра на скалата,
и по по-голямата
част от тях не само че не е възможно
да минеш с кола, но даже е
трудно да яздиш
и на магаре, а някои са така стръмни,
щото в скалите са издълбани
стъпала, но и
по тях е мъчно в лошо време да се
качиш. Но като достигнете до
въздушните гнезда
на пловдивските жители, вие с
удоволствие признавате, че не
напразно сте се
уморили. Къщите са големи, широки,
въздухът е чист, прохладен, а пък
откриващите се
гледки върху долината на широката
Марица и на заспалите надалеч
Балкани могат да
доведат във възторг всеки художник. Но
аз не съветвам туристите да
дохождат тук за
свое удоволствие, ако те не се примиряват
с най-първобитните условия
на живот, или
да вземат препоръчителни писма, които
да им осигурят гостоприемен
прием в частните
домове. Тук няма гостилници, а само
ханища или керван-сараи, в
които стаите не
само че не са мебелирани, но са даже
без врата. Така щото, ако не
затулите с някой
чаршаф или черга отверстието, служещо
за врата, то се подлагате на
любопитството
на голямо или малко количество любознателни
деца. Друго неудобство
на тия помещения
се заключава в това, че с настъпването
на нощта техните
многочислени
обитатели ви приканват на вечеря, на
която не вие ядете, но вас ви ядат.
Тъй като аз дойдох
във Филипопол без приготвени пердета,
врати и пр., то се отказах
от гостоприемството
на ханищата и с удоволствие приех
любезната покана на доктор
Вентилос, грък,
който живее тука отдавна, и който с
радост бил приел с радост най-напред
Скайлер, а сетне и мене.
Първият предмет,
който привлече моето внимание във
филипополските улици, не
можеше да ми
вдъхне утешителни мисли. Пред един дюкян
стоеше един свещеник, по
видимому дълбоко
замислен, защото ръцете му бяха
турени отзад, главата му малко
наведена от
едната страна. Близо до него няколко
души мълчаха и като със страх го
гледаха. Като
се приближих, аз забелязах, че краката
на свещеника не допираха до
дървената пейка
при вратата на дюкяна; като се вгледах
по-добре, открих причината за
това чудновато
явление. Едно малко въже се виждаше над
главата му и беше завързано
за една греда,
която се издигаше над главата му на
няколко аршина. Той висеше така
спокойно и краката
му бяха така близо до земята, щото аз
бих могъл да мина покрай
него, без да
забележа нищо, ако не стояха няколко
уплашени зрители. Той беше един
хубавец мъж на
четиридесет години с голяма, малко
побеляла брада, дървени обуща на
боси крака и с
малък кожен калпак. Той е бил очевидно
селски свещеник и спокойното
тържествено,
макар и печално изражение на неговото
загоряло лице правеше силно
впечатление.
Разказаха ми, че той умрял мъжествено:
изкачил се с твърда стъпка на
лавицата пред
дюкяна и гласът му не трепнал, когато
пред смъртта си благословил
народа. Той
оставил жена и пет деца без никакви
средства за живеене. Сетне ние я
видяхме в
Копривщица. Тя дойде при нас със
своите пет деца и ни разказа своята
история на местното
мелодично наречие, толкова приличащо
на руския език, при което
с отчаяние си
кършеше ръцете, като си удряше главата
в пода. Тя беше хубавица жена
на тридесет години
и, види се, не се отличаваше с геройство,
защото никак не я утеши
нашият разказ за
славната смърт на мъжа ù. Селим-ефенди,
председател на съдилището,
което съдеше
въстаниците, бивш телеграфист, ни
уверяваше, че този свещеник бил
виновен за
подбуждане българите към въстание.
Но Селим разпитвал свидетелите
тайно, обвиняемият
нямал защитник и въобще, както се
уверил Скайлер, той
използувал мъки,
за да принуди свидетелите да свидетелствуват
против свещениците и
против учителите;
затова аз си позволявам да се съмнявам
във виновността на бедния
свещеник и в
юридическите способности, а най-главното,
в честността на Селим.
На другия ден,
заедно със Скайлер отидохме при
пловдивския мютесариф. У него
ние срещнахме
Киани-паша, изпратен от Цариград да
изследва зверствата на
башибозуците и
за наказанието, или по-добре, за
ненаказването на виновните.
Поръчката, дадена
на Киани-паша, беше една от тия хитри
примки, с които турското
правителство
хвърля прах в очите на Европа. На целия
свят беше обявено, че той ще
иде на местата
на зверствата и ще подхвърли на най-строг
съд виновните. За това, ние
естествено
очаквахме, че башибозуците, които
извършиха ужасите през май и юни, ще
бъдат наказани
с всичката строгост на закона. Но
нищо подобно не стана. Той даже
нямаше власт да
изследва чудовищното майско клане,
а само тия убийства които са
станали през
последните дни на юли. Киани-паша беше
твърде любезен и разговаряше
с нас, по видимому,
съвършено откровено; той се разпростираше
за печалния характер
на междуособната
война, за бедствията, които са
постигнали неговото отечество, за
трудностите да
управляваш такъв народ, каквито са
невежествените диви българи и за
безчовечните
зверства на въстаниците, които
най-сетне принудили мюсюлманите да
вземат оръжието
за защита на своето бащино огнище.
Разбира се, че те си позволявали
също така някои
крайности, но до това са ги довели
дивите българи, които не
различавали ни
пол, ни възраст, и заради това напълно
са заслужили своята участ. Ние
се стараехме да
узнаем от него някои отделни факти
за извършените от българите
зверства, но той
отговаряше само с общи уверения, че
зверствата са съвършено много и
най-отвратителни.
Най-сетне, той спомена за жената на
панагюрския мюдюрин и за
жената на
копривщенския мюдюрин; тия два случая
вече бяха изследвани от Скайлер и,
както е известно
на читателите, излязоха досущ лъжливи.
Сетне, той доказваше
превъзходството
на турските съдилища пред английските,
защото в тях няма перуки,
мантии и пр., а
истината се достига бърже и без
всякакви непотребни обреди. Освен
това, той се
хвалеше с човеколюбието, което турските
съдилища показват към
подсъдимите.
Скайлер отбеляза, че турското
съдопроизводство щеше да е
по-удовлетворително, ако свидетелите
се разпитваха публично и че би било
твърде
любопитно да се
узнае, с какви средства при сегашните
наредби се узнава истината.
Киани-паша си
прехапа устната, но след минута с
усмивка ни отговори, че турските
закони забраняват
публичното разпитване на свидетелите,
но че техните показания се
прочитат в
открито заседание пред обвиняемия,
което според неговото мнение, било
все същото. Аз
сетне пак ще се върна към въпроса
за турските съдилища, а сега ще
продължа разказа
си.
Мютесарифът не
говори почти нищо с нас, защото Киани-паша
беше с по-висок чин от
него, и освен
това, като не знаеше нито един от
европейските езици, той трябваше за
разговаря с нас
чрез преводач, което твърде затруднява
разговора. Докато Скайлер и
Киани-паша
разговаряха, той продължаваше своите
служебни занимания и аз с
любопитство
следях всички движения на този
администратор на един град с шестдесет
хиляди души
население. Той беше стар човек на
около шестдесет години, среден на
ръст, с ниско
подстригана бяла брада и с меко,
смирено изражение на лицето. Той
седеше на един
стол, или по-добре да кажа стоеше на
колене, щото подгъваше краката
си изправени, а
не кръстообразно, както правят другите
турци; от време на време той
скачаше от стола
и сетне отново заемаше своята предишна
поза с бързината на
двадесетгодишен
момък. Въобще той беше бърз и пъргав,
което аз не очаквах да
срещна при един
турски паша, всякога тежък на повдигане
и флегматичен. Той седеше
на един малък
писмен стол и пишеше не знам какво
върху малки парченца хартия,
които даваше на
един слуга-негър, който ги вземаше с
ужас на лицето. При това пашата
всеки път звънеше
с едно звънче и негърът, като дохождаше
в стаята, взимаше листа с
два пръста и
отиваше заднешком към вратата.
Този мютесариф
изглеждаше като твърде честен, съвестен
и добронамерен човек, който
иска да управлява
справедливо и енергично своя окръг. На
това място той беше дошъл
само преди два
месеца и както ни уверяваха пловдивските
гърци, той не е взел още
нито един подкуп,
за което на него гледаха, като на образец
за добродетелност. Турците
от своя страна
го обвиняваха в съчувствие към българите
и искаха да го махнат. Той
беше така спокоен
в обръщението си и наглед така искрено
желаеше доброто, щото ние
отначало съвършено
се уловихме на въдицата и си въобразихме,
че сме намерили поне
един добър паша.
Само сетне, като се убедихме, че неговите
добри обещания са били
само думи и че
той постъпвал досущ противоположно на
думите си, ние взехме да се
съмняваме в
неговите добродетели. Прочее, аз и сега
не мога да изкажа решителното си
мнение за този
човек. В миналото, струва ми се, че
ако той би действувал
самостоятелно
и ако би имал възможност да приложи
на практика своите
разпореждания,
то би се опитал да осъществи своите
добри идеи. Ако той е заповядал
да събират данъка
от злочестите баташки жители и от другите
изгорени села, то мисля,
че той е получил
предписание за това от Цариград. Но
когато ние научихме, че той е
брат на Шевкет-паша,
който изгори Бояджик, то нашите
съмнение още повече се усилиха.
