На, стана толкова време
във робство ти лежиш,
на, стана толкоз векове
мълчиш, търпиш стоиш!
И работиш за другите,
и теглиш като вол,
но виждат се месата ти
и пак си гладен, гол.
И нямаш нищо ти добро,
с което да се утешиш,
натиснало те е отвред зло,
а ти мълчиш, търпиш.
Народе клет, я ми кажи,
се тъй ли ще търпиш,
се тъй ли враговете си
ще храниш, ще кърмиш?
Кога кажи ще станеш ти
и с силен, страшен глас,
ще кажеш: „Тук изедници,
отпреде ми на съд!
Търпях аз толкова време
и работих кат вол —
вик сити сте, облечени,
пък аз се гладен, гол.
У вас палати мраморни,
аз нямам де да спя,
у вас безценни камъни —
пък аз от глад да мра!
И всичко, що вий имате,
се мой е то имот,
що плюскате, що пръскате —
на моя труд е плод.
Без мярка вий ме мъчихте
и пихте мойта кръв,
сега ще ми отплащате —
аз искам «кръв за кръв!»“
Кога, народе, турците
от твоята земя
ще махнеш, чорбаджиите
ще смажеш кат зъмя?
Кога и ти ще заживейш
свободен, нов живот?
Пред себе си и другите
ще казваш „Не съм роб!
Погина вече моят враг,
добих си нов живот,
и заживя сякой човек
от своя собствен труд.
Аз нямам ни началници,
ни господин, ни роб.
Ний синца сме работници —
свободен сме народ…“
Одеса, 1873 год
