Дженюариъс А. Макгахан
ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
Пловдив, 20 август
Ние излязохме
от Копривщица сутрин рано и конете ни
захванаха да се качват по
един стръмен
планински баир, който отделяше тая малка
долина от съседните, дето се
намираше Клисура.
След един час и половина изкачихме
се на върха, откъдето
тръгваше една
живописна, стръмна пътека, която
слизаше надолу в дълбока долина.
Изобщо пътуването
ни беше твърде приятно, ако и да
трябваше половината път да
вървим пеша по
причина на непроходимата за конете
стръмнина. Колкото повече се
спущахме, толкова
по-широк ставаше проходът, приличен на
рога на изобилието; една
малка река, която
бързо течеше по своето каменно легло,
сега, като жабуреше лениво,
извиваше се
между малките ливади, покрити с
висока, разкошна трева, която още
чакаше косачите,
и като преминаваше през тлъстите
пасбища, в които не се виждаха
стадата, губеше
се в трендафиловите градини, които
се намират около Клисура. Сега
ние се намирахме
в центъра на трендафиловия окръг,
известен с приготовлението на
трендафиловото
масло, толкова обичано от турските жени.
Клисура се смята за един от
главните градове,
които се занимават с тая промишленост.
Времето за бране на
трендафилите
беше преминало и земята беше покрита
с изсъхнали пожълтели
листенца, защото
реколтата на трендафилите също така
гниеше в Клисура, както на
пшеницата в
другите места. Като минахме стръмния
път и малката долина, видяхме
пред себе си
на вълнистия хълм развалините на
градеца, а зад тях значително
количество
чадъри, които се белееха под златистите
зари на слънцето. Разположението
на Клисура е
твърде живописно и, вероятно, до
разорението си тя е била прелестен
градец. Тук има
изобилна вода, която е била нужна в
голямо количество за приготвяне
на трендафиловото
масло. В двора почти на всеки дом има
чешма, водата на която е
доведена от
съседните горски извори, а сега тя
безцелно тече, като си пробива път
между развалините
на къщите и на стените. В Клисура е имало
700 къщи, от които не е
останала нито
една. Изново е направена само една,
твърде малка и ние тръгнахме право
към нея, придружени
от жителите, които ни бяха наобиколили.
В тая къща имаше една
голяма стая с
голяма соба и широки миндери, още
непокрити с черги и възглавници.
Над вратата на
тая импровизирана къща, в която царствуваше
силна миризма на гнило,
имаше следующия
надпис на български език: „Днес тая
къща е моя, утре на другиго
някого, а
всъщност не е на никого“. Като
влязохме в стаята, ние се обтегнахме
на
миндерите и
взехме да чакаме мюдюрина, който
скоро дойде и тогава ние чухме от
него оживен
разказ за настоящето положение на
градеца и станалите там безредици.
Тук, в
противоположност на всички посетени
от нас градчета, местните жители наглед
не се бояха от
турските власти. В присъствието на
мюдюрина, кетипина (писар,
секретар – б.
р.), онбашията и заптиите, те високо и
без всякакво стеснение изказваха
жалбите си. Тая
чудновата свобода на словото в Турция
се обясняваше отчасти с това,
че мюдюринът
беше добър и нестрог човек, а отчасти с
по-високото развитие на самите
местни жители,
които, както вече говорихме, освен
с приготовлението на
трендафиловото
масло, занимавали се и с търговия, за
което са посещавали Цариград и
градовете на
Мала Азия. По тоя начин, запознаването
със света им е дало някоя
смелост и ги
е научило на простата истина, че
мюдюринът, всъщност, не е твърде
важно лице. Те
даже обвиняваха заптиите пред очите
им, че биели и грабели народа.
Това обвинение,
видеше се, че не оскърбяваше твърде
заптиите и мюдюрина, който ако
и да не приемаше
пълната му справедливост, но
припознаваше, че заптиите като не
получавали
заплата, намирали се в същото лошо
положение, както и българите. Те били
принудени да
се хранят с реквизиция и, разбира
се, подобен способ на прехрана
докарвал до
скарване и даже до бой с местните
хора. Аз мисля, че даже самият
мюдюрин надали
беше съвсем уверен, че има обезпечен
къс хляб. Всичките те:
мюдюринът,
кетипинът, онбашията, заптиите и българите
живееха съвършено еднакво
и се бореха за
съществуването си, при което по-силният
взимаше от по-слабия всичко,
що му се е падало
на дела във вид на някое нещо за прехрана.
Клисурският мюдюрин
принадлежеше
към тия двама, трима видени от мене
мюдюри, които действително се
грижеха за
положението на своите подчинени и
желаеха да им помогнат, но се срещаха
с пълната
невъзможност да направят каквото и
да е нещо. Към показаните от мен в
предидущите ми
писма сведения за злочестото положение
на Клисура, ще притуря само
това, което
мюдюринът ми разказа за един факт, за
който, вероятно, Скайлер няма да
спомене в своя
отчет, от страх да не наруши
дипломатическия етикет. Мен не ме
удържат подобни
съображения, толкова повече, че Скайлер
винаги правеше публично
изследванията
си, и затова, ако и да желаеше, не би могъл
да ми попречи да чуя разказа
на мюдюрина.
Според думите му, Беринг, като посетил
Клисура, разгледал заедно с
Тосун-бея и
преводача си Гварчино укрепленията,
направени от въстаниците. Тия
укрепления били
толкова незначителни, щото първият
дъжд почти унищожил дирите
им; но Гварчино
и Тосун-бей казали на мюдюрина, че понеже
след тях ще дойде друга
комисия, за
която ще бъде твърде любопитно да
погледне на укрепленията, то най-добре
ще е да се заповяда да ги възобновят.
Това поръчване му се видяло твърде
чудновато, но
като мислел, че такова е било желанието
на Беринг, той ги послушал. И
така, бедните,
гладни хора, които едвам стояли на
краката си, длъжни били да си губят
последните сили
за подобна безполезна и нелепа работа.
Скайлер беше така ядосан от
това, щото се
отказа да гледа приготвените за него
фортификационни работи.
Справедливо ли
е това сведение? То ни беше разказано
от турския мюдюрин, който
гледаше на нас
като на приятели; той нямаше никакъв
повод да лъже и думите му
потвърдиха
местните жители, разгневени от такава
гнусна мярка. Разбира се, Гварчино
ще каже, че
Скайлер е бил излъган от българина
преводач, но това нищо не доказва,
защото Скайлер,
както вече казах, имаше друг преводач,
грък, от американското
посолство, който
бездруго би показал на неточността
или лъжливото показание на
другаря си. Освен
това самият Скайлер достатъчно разбира
по български, за да може да
поправи грубата
грешка на преводача. Напълно съм убеден,
че Беринг нищо не е знаел
за подобно
разпореждане, направено от негово име;
той е честен и благороден човек, но
не е възможно и
на най-безстрастния изследовател да
изпита истината в обществото на
такива хора,
каквито са Гварчино и Тосун-бей. Разбира
се, той не би трябвало да взима
със себе си
Тосун-бея в Клисура, която тоя същият
турчин предал на огън и меч, но
щом веднъж е
направил подобна грешка, той вече не
е могъл да се надява на
достоверността
на подобни сведения.
Историята на
въстанието в Клисура представлява
почти повторение на това, което е
станало в
Копривщица. Народът се е вдигнал и е
нападнал кетипина, онбашията и 8 или
10 заптии, които
се намирали в това село. Кетипинът,
двама заптии и един циганин
били убити, а
онбашията и останалите заптии
побягнали. Това са едничките загуби,
които тука
турците претърпели, но не трябва да
забравяме, че убитите са загинали
въоръжени, в
отворен бой, което не може да се нарече
зверство. Аз особено наблягам
на този факт и
моля читателя никога да не го изпуща от
вид. Приятелите на Портата
постоянно
утвърждават, че турците, които са
убивали децата и жените, които са
изгорили цели
села и са правели най-безчовечни
ужаси, само са отмъщавали за това,
дето българите
в честен бой са убили няколко турци.
Турските приятели целенасочено
смесват два
противоположни факта и аз съжалявам,
че към такъв възглед се придържат
хора, от които
можеше да се очаква по-строга логика.
Обстоятелствата, които са
следвали след
въстанието, са били същите, както в
Панагюрище и Копривщица:
въстаниците
така също ходели по улиците, като пеели
народни песни и като се радвали
на своята
нечакана свобода, не мислели, че
техният честит сън така скоро ще се
прекъсне при
светлината на горящите къщи и блескавината
на ножовете. Тука, както и
другаде, не било
оказано нито най-малко съпротивление.
При появяването на турците,
въстаниците се
разбягали, разделили се на малки групи
и сетне уловени в плен, били
избити един по
един. Доколкото ми е познато по всичките
тия места нито един турчин
не е бил убит
при усмиряването на въстанието. Всичката
загуба от страна на турците се
отнася към
началото на въстанието, за това лесно
е да се проумее неговата сила и
значение.
Въстание, усмирено без загубата нито
на един войник, не е могло да има оня
опасен характер,
който иска да му припише сър Хенри
Елиот, за да оправдае
нечуваното
избиване на българите и разорението
на стотина села. Тук най-вече се е
отличил Тосун-бей,
който се е обогатил за сметка на злочестите
жертви. Той бил дошъл
начело на
башибозуците, влязъл в Клисура, ограбил
майсторски къщите и убил 200
жени, откарал
още толкова в плен, като се предавал
на най-ужасни беснувания, убил
повече от 600
мъже, и най-сетне, изгорил всичките
къщи наедно със старците и
болните, които
били в тях. Грабежът бил най-систематичен
и ние вече видяхме, че
турците са
вземали всичко, което е било възможно
да се вземе. Разбира се, те не са
пазили и
църквите, и ми разказваха, че юздата
на коня на Тосун -бея, когато
придружавал
Беринг, била украсена с църковни
принадлежности.
В Клисура имало
две мъжки училища и едно женско.
Всичките били изгорени, а от
учителите двама
убити, третият побягнал, а четвъртият
е заточен. Учителки имало само
две и благодарение
на временното им отсъствие, те останали
невредими. Що се отнася
до извършените
от турците ужаси, те са били такива,
както и в Батак, но не толкова
многобройни.
Аз охотно признавам това, защото
никак не желая да клеветя даже и
турците. Но
загиналите заслужават по-малко
съжаление от останалите живи.
Последните,
които били навикнали към сравнителни
удобства на живота, сега са
доведени до
положението на дивите зверове. Те
нямат нито покрив, нито постелка,
нито дреха,
нито храна. Много злочести жени,
измъчени и болни, са длъжни да се
грижат за
прехраната на три или четири деца.
Те отиват в полето, събират няколко
шепи житени
зърна, трият ги с ръце, мелят между
камъните и пекат от това
импровизирано
хляб за децата си; всички те спят
върху слама под развалините на
своите някога
удобни къщи. А много деца, без да
гледат на цялото си отслабване и
болестност,
въргалят се по калната и мокра земя.
Никой, който е видял лично
последствията
от изгарянето на селото, не може да си
представи, колко е страшно това
бедствие.
Най-безжалостният грабеж не може да се
сравни с него. В първия случай у
разорения народ
все пак се запазва покривът и домашното
огнище, ако и опустошени;
във всяка къща
все ще остане нещо от покъщнината
и нещата за прехрана, защото
всичкото не си
струва и не е възможно да се отнесе. И
така, нещастните могат някак да
задоволят
първите потребности на живота; но
ако след грабежа следва пожар, ако
се
предават на
огъня презрените, строшените и нищо
не струващите за грабителите, но
скъпи за жертвите
предмети; народът, действително, достига
до положението на дивите
зверове.
Турските власти
са изпратили тука няколко чадъра за
запазването на злочестите
старци и болните
от пека, но не и от дъжда. Но и тия
оскъдни убежища бяха малко.
Сегиз-тогиз
мюдюринът получавал малък запас от неща
за прехрана и го раздавал на
местните жители,
които нямат никаква възможност да
се спасят от гладна смърт. Но
този извор беше
и недостатъчен, и несигурен; той можеше
да пресъхне всяка минута.
Аз вече описах
излизането ни от Клисура: стотина жени
и деца ни обиколиха, като не
ни позволяваха
да се поместим. Злочестите създания,
като ни показваха дрипите си, с
отчаяние ни
говореха: „Ние бяхме богати, имахме
къщи, покъщнина, добитък, а ето
сега всичко,
що е останало у нас!“ И те ни показваха
своите голи изсъхнали ръце и
посинелите си
прилепнали гърди, в които напразно
търсеха едвам дишащите младенци
поне капка
мляко. „Ние умираме от глад, децата
ни умират от глад“ — викаха те.
„Какво да правим?
Нима вие нищо не можете да направите за
нас?“ Ние не можехме
нищо да направим
за тях, освен да проливаме безполезни
сълзи. А турците от
съседните села,
които бяха откарали от тези нещастници
конете, кравите, овцете и бяха
ограбили всичкото
им имущество от дрехите до керемидите,
дръзко дохождаха върху
откраднатите
коне, за да погледнат с презрителна
усмивка на гладните и измръзналите,
по тяхната
милост, създания. Ние с отвращение
видяхме няколко подобни, тлъсто
охранени турци,
които хладнокръвно и безсрамно гледаха
на всяка страна. Турците не
познават не
само чувството на съжалението, но и
на патриотизма. Те не смятат
славяните за
свои съседи и съотечественици. Те са
твърде невежествени и тъпи, за да
могат да разберат
простата истина, че като правят вреда
на славяните, те вредят на себе
си, погубват
отечеството си. За тях съществува само
ислямът.
Букурещ, 28 август
Преди да замине
от Пловдив, Скайлер се научи, че
Селим-ефенди, председателят на
съда за българските
въстаници, използувал мъки, за да извлече
свидетелски показания
против тия
въстаници, които той искал непременно
да обвини. Към тях спадали
свещениците,
учителите и някои от по-богатите и знатни
пловдивски граждани. Мъката
се състояла в
това: злочестите жертви ги окачвали
така, че само с големите пръсти на
краката си са
допирали до земята, между пръстите
на краката пъхали запалени,
намокрени с
газ хартии и ги биели безжалостно,
докато тялото им ставало на една
голяма рана или
къс пихтия. Английският консул Рид в
Русчук свидетелствува за още
по-ужасни мъки,
към които турските власти прибягвали
по-често, отколкото в Пловдив.
Не по-малко
отвратително беше да слушам с какво
презрително хладнокръвие говореха
Селим-ефенди и
Киани-паша за мързела и коварството
на българите, които се
изобличавали
и предавали един-другиго. Даже турците
повтаряха тия възгласи, като
обвиняваха
въстаниците в доноси против другарите
си. Но много от злочестите, на
които показанията
били насилствено изтръгнати с мъки, на
съда се отказвали от тях и
рискували отново
най-зле да ги накажат, заявяваха
цялата истина за това, как се е
водило следствието.
Като събра достатъчно верни сведения
и факти против
съдопроизводството
на Селим ефенди, Скайлер открито
телеграфира за това по
френски и на
Мейнард, американския посланик в
Цариград. На другия ден всичките
във пловдивския
конак се изпоплашиха. Не вярвам
местните власти да са прочели
телеграмата на
Скайлер, а Мейнард не би сварил да направи
каквато и да е постъпка
пред Портата,
но за вярване е, че копие от телеграмата
е било незабавно предадено от
телеграфното
ведомство на великия везир. Така или
инак, но пловдивските власти
получили по
този повод нареждане от Цариград;
ето защо и стана паниката.
След два дни,
когато ние вече заминавахме от града,
пристигна известие, че
съдилището на
Селим-ефенди е затворено, че Селим
е повикан в Цариград, че вече
няма да се
наказват и че скоро ще се обнародва обща
амнистия. Не съм още проверил
дали са взети
тия мерки по причина на Скайлеровата
телеграма, тайно взета от Портата,
или по причина
на официалното застъпничество на
Мейнард. В тоя или в другия случай
е очевидно, че
американската дипломация действува
практически в полза на българите,
което не може
да се каже за дипломацията на другите
държави. Аз виждам, че Беринг в
предварителното
си съобщение говори съчувствено за
съдилището на Селим-ефенди и
твърди, че в него
делата се водели публично и открито
така, щото всеки, който иска,
можел да
присъствува. Чудя се как Беринг, който
трябва да има понятие за формите на
английското
съдопроизводство, е могъл поне за
една минута да бъде излъган от тази
подигравка над
публичния съд. Сега той трябва вече да
се е съвзел и вероятно няма да
повтори своето
заявление в подробния си отчет.
Съдилището, което
председателствуваше
Селим-ефенди, се състоеше от две
отделения, съвършено
самостоятелни.
В едното делата се слушаха открито
и публично, както казва Беринг.
Тук се спазваха
външните правила на откритото
съдопроизводство, четяха се пред
всички свидетелските
показания, обвиняемият се питаше и се
обявяваше присъдата. Но
свидетелите не
се туряха очи срещу очи и не им се правеше
кръстосан разпит; изобщо
рядко се виждаха
свидетели в това отделение на съда.
И така, обвиняемите можеха
само да заявяват
за своята невинност, но не беше
възможно да се проверят
обстоятелствата
по делото, за да се оцени правилността
на свидетелските показания и
да отдели това,
което свидетели са лично видели, от
това, което са чули и
предполагали.
Очевидно е, че като не е слушал
свидетелските показания и без да ги
препита,
обвиняемият е могъл само голословно
да заявява,че те са напълно
справедливи,
или съвършено лъжливи. Подир това се
постановявала присъдата, без
нужната проверка
на фактите, представени от обвинението
и при отричането от страна
на подсъдимия.
Изобщо, ако тоя трибунал е бил действително
създаден за издирване на
истината, той
щеше да представлява презряна карикатура
на съдилището. Но не е била
такава целта
му. Никой не си е и въобразявал, че той
е длъжен да разреши въпроса за
виновността на
обвиняемите. Тая задача се възлагала
на другото отделение на съда,
където съдбата
на обвиняемите се решавала съвършено
по друг начин. Там също така
председателствувал
Селим-ефенди, но заседанията бяха
тайни и никой, нито Беринг,
нито Скайлер,
не е повикан да присъствува. Тоя таен
трибунал изслушвал свидетелите,
прекроявал
показанията им според произвола си
с цел да обвини свещениците,
учителите и
знатните граждани и заповядвал да
мъчат яко главните свидетели, след
което те, едвам
дишащи, готови са били да кажат
всичко, което поискаш. Тук се
решавала съдбата
на обвинените, а не в това карикатурно
съдилище, което Беринг е
нарекъл
безпристрастно и публично. Ние
присъствувахме в две или три заседания
и да
си кажа право,
всичко, което видях, твърде ме
забавляваше. Селим-ефенди ни
приемаше твърде
радостно и любезно. Туряха ни да
седнем между членовете на
съдилището,
отляво и отдясно на председателя, а на
Скайлер позволяваха даже да взема
участие в делата
и да задава въпроси на подсъдимите.
Черпеха ни с кафе и цигари, така
щото, като
пушехме и пиехме великолепната течност
в хубавите порцеланови
прозрачни като
стъкло, чашки, преспокойно слушахме
четенето на дългите свидетелски
показания на
турски език, като разменяхме сегиз-тогиз
комплименти със Селима.
Съдът се състоеше
от десет или дванадесет членове турци
и християни, които седяха на
миндерите. Макар
че болшинството от съдиите бяха
турци, но това обстоятелство
нямаше важно
значение, защото това съдилище нямаше
никаква власт, като изключим
Селим-ефенди,
който сам-си всичко правеше. Подсъдимите
имаха адвокат, който
казваше няколко
думи в тяхна защита, като утвърждаваше,
че те са така глупави и
невежествени,
щото били постъпили безсъзнателно и
заради това, според неговото
мнение, най-добре
е да ги освободят. Защитата, както
ни разказаха, никога не е
излизала вън
от тия граници и адвокатинът не се
опитвал нито веднъж да отблъсне
привежданите
обвинения. Той признавал виновността
на обвинените и само молел съда
за милост. Той
беше българин и, както сетне се
научихме, бил един от тия българи,
които предали
въстаниците на турското правителство.
Затова той би могъл да
защищава прекрасно
подсъдимите, ако не се боеше да загуби
главата си и ако самите
негови клиенти
да не гледаха на него с по-голямо
отвращение, нежели на самите турци.
В стаята се
намираха три или четири писари, които
бърже пишеха, но не на маси, а
на ръката си,
така щото беше тежко да ги гледаш. Всеки,
който пише турски, никак не
се грижи за
реда и симетрията на написаното.
Захващат обикновено да пишат от
средата на
страницата или дето се случи и сетне
продължават да пишат думите по
всевъзможни
направления, без да спазват успоредността
на редовете. Затова при
четенето на
турски ръкопис е най-трудно да намериш
началото, останалото вече не
представлява
никаква трудност. Но нито един турчин,
колкото той и да е добре
запознат с
тайните на турската калиграфия, никога
не може да чете бърже турската
ръкопис, а
полека я разчита. Чиновниците, за
които току-що споменах, виждаше се,
така също малко
се грижеха за съхранението на документите,
както и за писането им.
На масата лежеше
един куп листа непрегледни и неномеровани,
така щото, когато беше
нужно да се
намери някой документ, чиновниците
претършуваха всичките листа.
Според както се
научихме, излиза, че в Пловдив, значителен
град с 50 000 жители,
архивите се
водят по същия ред. Листата и
документите се насукват на масурчета,
свързват ги с
червени гайтани и ги слагат в големи
сини торби, които окачат по
стените.
Чиновникът, на когото му трябва
някакъв лист, отива в архива, сваля
някоя
торба и изважда
всичките свитъци, сетне ги преглежда
наред, туря ги назад в торбата и
я окачва на
стената. Така той претърсва торба след
торба, докато не намери случайно
листа, който
може да бъде първия и последният. Ако
чиновникът е честит наведнъж да
намери нужния
свитък, за него този ден е празник.
Препоръчвам този почтен и удобен
порядък на
всичките служители в английските
министерства. Но да се върнем към
съдилището на
Селим-ефенди; цялото производство в
него се ограничаваше с
прочитането на
подсъдимия на обвинителния акт и на
свидетелските показания, които
го обвиняваха.
Всичко това се излагаше във формата
на дълги въпроси, които
обхващаха две
или три страници и заключаваха в
себе си много различни факти, от
които едни може
да са били справедливи, а другите —
лъжливи. Четенето ставаше
твърде бърже
по турски, а на български не се
превеждаше и половината. На
подсъдимия
оставаше да каже само „да“ или „не“,
защото не го оставяха подробно да
отговори, а при
това нему са внушили, че по-добре е да
каже „да“. Сетне му задаваха
няколко въпроса,
адвокатинът изнасяше кратката си защита,
подсъдимия го извеждаха
и съдилището
обявяваше своята присъда. Пред нас
съдиха по тоя начин един свещеник,
който беше така
слаб, измъчен и болен, щото едвам се
държеше на краката си. Той,
види се, нищо не
чуваше и не разбираше от това, което
ставаше наоколо му; за него,
виждаше се, че
беше все едно как ще свърши съдът и той
желаеше само по-скорошното
му свършване.
Като се възползува
от любезното поканване на Селим-ефенди,
Скайлер отправи
няколко трънливи
за обвинението въпроси и тозчас се
показа до доколко е то било
слабо построено.
В едно от писаните свидетелски
показания се казваше, че
подсъдимият е
писал писмо, в което възбуждал народа
да се вдигне. Това писмо не
беше представено,
а подсъдимият заяви, че той никога
не е писал подобно писмо. В
системата на
турското съдопроизводство никаква
проверка на тоя факт не е била
мислима и съдът,
без всякакво по-нататъшно изследване,
би постановил присъдата. Но
Скайлер попита,
не може ли да повика свидетеля, на
което Селим-ефенди тозчас се
съгласи. Свидетелят
потвърди показанието си и заяви, че той
отлично знае почерка на
подсъдимия.
Като го попита Скайлер знае ли да
чете, той отговори: „не, но все пак
различавам
почерците“”. Селим-ефенди потвърди,
че, действително, и неграмотен
човек може да
познава почерка. „Да кажем — продължи
Скайлер — но как се научи,
що е било писано
в писмото?“ — „Другите ми казаха“,
отговори свидетелят.
Уверен съм, че
девет десети от свидетелските
показания, които се четат в
съдилището на
Селим-ефенди, са също така достоверни,
като горното, и Скайлер, като
видя, що то е за
съдилище, не се губеше вече времето да
го посещава. Но те все пак
останаха в
най-любезни отношения със Селим-ефенди,
даже след изпращането от
Скайлер на
телеграмата за мъките и махането на
Селим-ефенди от мястото, което
заемаше.
Търново, 25 август
Положението на
жителите на Пазарджик не беше така
лошо, както в другите
посетени от
нас места. Неотдавна назначеният
мютесариф действително им беше
раздал едно
количество храна и беше накарал
турците, макар и твърде непълно, да
върнат взетия
от българите добитък. Освен това той
взел мерки да се направят няколко
дървени колиби,
които могат да запазят злощастниците
по времето на есените дъждове,
но не и да ги
запазят от зимните мразове и виелици.
Трябва да се надяваме, че до
идването на
студовете, те ще получат помощ от
Европа, защото от турското
правителство
да се чака нещо е слаба надежда. Княз
Церетелев, който се намира при
руското посолство,
като ни настигна по пътя за Ямбол,
раздаде няколко лири на
вдовиците,
мъжете на които бяха убити по време
на турското клане. Ако научи този
факт, сър Хенри
Елиот вероятно ще види в него
доказателство за руските интриги.
Като се върнахме
в Ямбол, ние веднага посетихме мютесарифа.
Тук се случи един
интересен
епизод. Между лицата, които ни посетиха
вечерта, беше и началникът на
железния път,
един грък, който говореше по френски.
Като не знаеше, че между нас
има и русин, той
смело повтаряше старата история за
руските интриги, като уверяваше,
че българското
въстание е било възбудено от руснаците,
той твърдеше, че у
въстаниците са
намерени писма от генерал Игнатиев. В
това отношение той отиде по-далеч и от
турците, които никога не заявяваха нищо
подобно. Княз Церетелев се реши
да го накаже,
както му се пада, и като стоеше при
мютесарифина, където беше и гъркът,
попита турския
чиновник имало ли е настина намерени у
въстаниците писма от генерал
Игнатиев.
Мютесарифинът, разбира се, отговори
отрицателно. Тогава княз Церетелев
попита вярва ли
мютесарифът, че са били намерени някои
руски писма, или да е имало
в редовете на
въстаниците руснаци. Турчинът отговори
също така отрицателно. След
това князът се
обърна към гърка и го попита, какво
значеше пропагандата му против
руското
правителство и така страховито го
нападна, щото той едва не умря от страх.
Мютесарифът
отначало не разбра каква е работата,
но като му я разясниха, той се
усмихна. Види
се тоя грък е бил честит да му улавят
лъжите и да му правят
неприятности.
Когато Шевкет-паша бил тук, веднъж
му заръчал специален влак за
превозване на
войската. Началникът на станцията
отговорил, че той няма да даде влака,
докато не му
платят напред парите. Шевкет-паша се
ядосал, плюл му в лицето,
заповядал да го
затворят и му обявил, че ако тренът не
бъде готов след два часа, ще го
убие. Не е нужно
да се притуря, че влакът бил готов.
И така излиза, че животът на
началника на
железния път в Турско е осеян с трънища.
В това време
Скайлер разменяше, както винаги,
комплименти с мютесарифина и при
това му каза,
че той е чувал навред за него най-добри
отзиви. Това никак не смути
турския чиновник
и той отговори, че като преминем Балкана,
ние ще чуем за него още
по-добри отзиви,
защото той дълго време е бил в тамошния
окръг, а тука бил назначен
отскоро и не
сварил да направи всичко, което той
се надява сетне на изпълни. Ние
едвам си удържахме
усмивката при това хладнокръвие, с което
той не само приемаше
комплиментите,
но даже се показваше, че напълно ги
заслужава. Той ни покани на обяд
и няколко пъти
се връщаше към похвалите за своята
минала дейност и към плановете
си за бъдещата
си деятелност за доброто на подчинените
си. Да си кажа правото, той
така се гордееше
с разположението на народа към него и
така наивно изказваше своето
удоволствие,
щото ни направи твърде приятно
впечатление. Човек, комуто е приятно
подчинените му
да имат добро мнение за него, не може да
не желае да се отнася добре
към тях. Всичките
допитвания напълно потвърдиха
действителните достойнства на тоя
управител.
Аз така много
писах против турците, щото с по-голямо
желание записвам в
летописа си
този факт. Най-сетне ние сполучихме
да видим поне един добронамерен
турски
администратор, който би постъпвал добре,
ако имаше за това възможност. Той
напълно разбираше
тежкото положение на Турция, предвиждаше
последствията от
зверствата,
направени в България и вярвам, че би
желал искрено, доколкото е
възможно, да
подобри злочестото положение на
народа. Той единствен от всичките
турски чиновници
открито казваше, че в България не е
имало никакво въстание,
достойно за
това име и че затова извършените
зверства не биха могли с нищо да се
оправдаят. Той
сам наричаше Шевкет-паша виновник за
пазарджишките събития и лош
човек, достоен
за най-строго наказание. От всичките
видени досега от мене турци, той
пръв разбираше
чувството на патриотизъм и скърбеше
за бедствията на страната си,
защото тя е
негова родина, а не защото ислямът
е в опасност. Ако всичките или
половината от
турските чиновници бяха вдъхновени
от подобни стремежи, Турция
нямаше да се
намира в сегашното си положение и би
било възможно да се надяваме за
възраждането
ù. Но в цялата Османска империя няма и
десетина такива хора. Сетне ние
се научихме,
че този човек бил взет сираче в едно
българско семейство, къ дето бил
отгледан не
по-турски, ако и да си останал
мюсюлманин. Ето защо той разбираше
светите думи:
"отечество", "патриотизъм",
съчувствуваше на своите християнски
съседи и ясно
съзнаваше, че благоденствието на
родината му зависеше така също от
християните,
както и от последователите на Мохамеда.
Аз твърде добре зная, че
всичко, казано
от мене в негова полза, ще му причини
вреда в Цариград. Но моите
похвали не могат
да повлияят върху съдбата му, защото
бейовете от тези окръг водят
срещу него такава
упорита борба поради опитите му да
покровителствува християните,
щото е за вярване,
че скоро ще бъде махнат (Предсказанието
на Макгахан се оправдава
и той известява
с телеграма от 7 ноември, че ямболският
мютесариф, когото хвалиха не
по-малко Скайлер
и Беринг, е изгонен от Великия везир
поради отказа му да подпише
документ, който
оправдавал всичките действия на
Шевкет-паша. Само благодарение на
най-енергичното
застъпничество от страна на сър
Хенри Елиот, този едничък добър
чиновник в
Турция пак е върнат на мястото си —
Забележка на руския издател).
То и той сам
ни казваше, че за него е все същото
дали ще го махнат или ще го
държат, защото
той си има обезпечена издръжка. Според
думите му той ще изпълнява
дълга си докато
властта се намира в ръцете му и ще
се раздели с нея без никакво
съжаление. Но,
повтарям, той беше едничкият човек
посред невежественото,
фанатично турско
население, и ние видяхме достатъчно
доказателство в ежедневните
примери на
насилията от страна на турците, че
той не е можал да им даде никаква
възможност да
прави добро, към което се стремеше.
От Ямбол ние
отидохме в Сливен — град, който се намира
в южните поли на Балкана и
който едвам бе
избягнал участта на Пазарджик. Като
стъпихме на главната улица, ние
се учудихме,
като видяхме такъв хубав, макар и малък
град; казвам малък защото той
имаше 15 000 жители.
Къщите бяха каменни, твърде добре
направени и поддържани.
Улиците бяха
постлани, не по-зле отколкото в някой
френски или английски градец, и
чисто пометени.
По чистотата си тоя градец се намира
в съвършено изключително
положение. Всяка
от улиците му се полива от бистра речица,
която извира от съседната
планина. Изобщо
тук водата е така много на всяка улица,
във всеки двор, щото общият
вид на градеца
е твърде приятен и разхлаждащ, особено
за пътниците, които са
пристигнали по
прашния път; и на трите мегдана под
клонестите дървета текат
веселите фонтани.
С една дума, мога да засвидетелствувам,
че той е един от най -приятните,
хубави и чисти градове, които досега
съм виждал. Ние се спряхме в една
малка тясна
уличка пред едни дървени врата с две
канати, направени в една висока
дървена стена.
Като слязохме от конете, вратата се
отвориха, въведоха ни в двора,
където растяха
няколко големи сенчести дървета.
Като се изкачихме по една тясна
стълба, влязохме
в една голяма ниска стая, която запълваше
целия етаж и беше досущ
отворена към
двора, като че ли архитектът е забравил
да направи от тая страна стена.
Тук ни посрещна
стопанинът и с радост ни поздрави. Сетне
ни поведоха по една тясна
стълба пак в
една голяма стая, първоначално отворена
откъм двора; но види се, тук
архитектът се
е сетил за необходимостта да замени
с нещо недоправената стена и е
направи посред
нещо като оранжерия, а по краищата
турил стъкла. По всичките
прозорци се
увиваше лоза, като придаваше на стаята
очарователен вид. Тук покъщнина
нямаше никаква,
освен една маса и три стола в оранжерийката,
която като че ли канеше
всекиго да иде
в нея с чаша кафе и цигара. Тая стая
играеше ролята на приемна и зала.
В нея ни чакаха
стопанката на къщата, жененият и син и
трима неженени, женената и
дъщеря, хубавата
и сестрица-мома, около половин дузина
деца и всичките слуги. С
всяко едно от
тия лица без да изключваме слугите, ние
бяхме длъжни да се здрависаме,
като ги улавяхме
за ръката. Приемът беше най-сърдечен.
Отначало ние се бояхме да не
обезпокоим
стопаните с многобройността на нашето
общество и предлагахме да се
разделим на
части, така щото едни да останат в
тази къща, а други да отидат в
съседните. Но
гостоприемните българи не искаха и да
слушат за това. Изобщо къщите
тук са големи и
скоро излезе, че имаше доста място за
всинца ни, както за постоянните
обитатели, така
и за нас, девет гости; първите се
наместиха долу, а на нас дадоха
горната стая
с оранжерията. От страни на залата
имаше две малки стаи с широки
миндери, на които
ние веднага се изтегнахме, като заменихме
ботушите със чехлите на
стопанина. Скоро
дойде дъщерята на стопанина и ни
донесе на една табла сладко от
трендафилови
листа. Ние взехме по една лъжичка и
пийнахме студена вода, светла и
блестяща, като
очите на младата хубавица, която ни
черпеше. Трябва да си кажа
правото, че
това сладко е много вкусно, макар че
миризмата на трендафила е твърде
силна. След
това жената на стопаниновия син
донесе кафе и цигари, а след това ни
оставиха сами
няколко часа. Вечерта, когато се
поразхлади, ни поканиха да обядваме,
като ни
прислужваха стопаните и дъщерите им,
защото да обядват с нас би било
противно на
правилата на гостоприемството. След
обяда, пак ни подадоха кафе и
цигари, и преди
да си легнем, младото момиче, на което,
види се, специалността беше
да подава
сладка, ни донесе няколко различни
лакомства. Така денят завърши
най-приятно. Следващата сутрин се започна
пак същото; пак дойде при нас тази
прелестна
Аврора и със
скромна усмивка тури на масата
различни сладка, кафе и цигари. Този
обичай дъщерята
на стопанина да дава сладко на
гостите е остатък от друг още
по-очарователен, но напълно предосъдителен
обичай, който е съществувал в тая
страна
преди сто години.
Сутринта захванаха
да прииждат от всичките съседни села
купища хора, които бързаха
да ни разкажат
най-подробно за своите бедствия.
Всеки от тях наивно мислеше, че
разказът му е
пълен с такива ужаси, каквито ние никога
не сме чували, когато всичко
това беше
еднообразно повторение на добре
известни нам факти. Това, което за
тях
беше страшно
нещастие, невъзвратима загуба на
любим човек, горест, отчаяние и
неизказано
бедствие, за нас имаше само значение
на още един убит, на една
обезчестена
жена, на още една изгорена къща,
въобще на един допълнителен малък
факт, посред
хиляди други по-големи факти. Ние
можехме само да изслушваме
всичките тия
разкази, да запишем нов брой на ужаси в
бележника си и да обещаем, че
ще ходатайствуваме
в Цариград.Сетне посетихме училищата
или по-точно училищните
помещения, защото
те всичките били затворени по времето
на безредиците и само две
от тях бяха
захванали отново дейността си. Тук
му е мястото да се забележи, че в
България няма
училищна статистика, както и каквато и
да е друга и не е възможно да се
каже утвърдително,
колко училища има в цялата област,
колко ученици и какъв
процент от
младото поколение е неграмотен. Аз мога
да съдя за броя на училищата по
един факт, че
никога не съм чувал и виждал за село,
което, като е имало възможност да
поддържа училище,
да не го е отваряло. В Сливен има две
големи училищни здания и
две малки, така
щото в тях могат да се вместят хиляда
ученици. Женското училище се
намираше в един
нов, хубав дървен дом, с широка
стълба, многобройни големи
прозорци и
сенчести дървета, които заобикаляха
цялото здание. Вътре имаше осем
големи стаи и
обширни зали, отделени една от друга
със стъклена преграда, които
събираха до
400 деца. Аз бях твърде учуден, като
видях в отдалечения кът на почти
никому неизвестните
Балкани едно толкова добре направено
училище, с всичките
съвременни
спомагателни средства: географически
карти, глобуси, астрономически и
географически
инструменти, геологически и ботанически
таблици. Училището беше
затворено и
жителите не се решаваха да захванат в
него преподаването. Наистина, на
другия ден след
нашето пристигане в Сливен мъжките
училища бяха отворени и струва
ми се, жителите
се възползуваха от нашето пристигане,
като средство за защита от
турците. Разбира
се, ние посетихме тия училища и също
така се учудихме от всичко,
което видяхме.
Стаите не бяха още приготвени, но
ние погледнахме висящото на
стената разписание
на уроците за миналата година.
Целият курс
напълно отговаряше на изискванията за
подобно училище; забравих, за зла
участ, да си
препиша тази програма, но добре помня,
че в главното училище имаше
шест класа, в
най-големия от тях се преподавало:
история, геометрия, френски,
старославянски
и турски езици, европейска литература
и счетоводство. В една стая
имаше събрани
до 50 кални, окъсани момчета, но Скайлер,
като ги изпита, намери, че
те всичките
умееха да четат и пишат. Между другото
той повика едно момченце,
осемгодишно с
бляскави черни очи и му продиктува
една фраза на български език;
детето я написа
с гордост на черната дъска. Неговият
твърд, объл, хубав почерк би
могъл да засрами
(дори) някого от нас. Сетне Скайлер изпита
един клас по география, а
други по аритметика
и намери, че децата са твърде развити и
отговарят без смущение.
Като гледахме
на това училище, пълно с весели, блестящи
детски лица, неволно си
спомнихме за
изгорените училища в Панагюрище,
Клисура и други места, а най -главното
за това страшно училище в Батак, в което
били изгорени живи също такива
малки същества,
пълни със сила и надежди. Съобщиха
ни, че в Сливен има двадесет
учителя, в това
число тринадесет от мъжки пол и седем
от женски. През деня всичките
те дойдоха при
нас и ние с любопитство мислено ги
сравнявахме с педагозите от
другите страни.
Длъжен съм да се съзная, че това сравнение
никак не беше във вреда на
българите.
Наистина те бяха облечени твърде
зле, но имаха умни, отворени лица и,
види се, гледаха
на занятието си, като на най-почтено и
благородно.
Всички те са се
обучавали в България и никога не са
излизали вън от нея, освен трима,
които са получили
образование в Букурещ и Русия. Разбира
се, сър Хенри Елиот ще
каже, че това
е също доказателство за техните
интриги. Учителките бяха твърде
скромни и
срамежливи, но техните искрени, отворени
лица неволно вдъхваха към себ е
си уважение и
съчувствие. Като ни казаха, че са
получили образование в България и
никога не са
излизали от нея, те види се, нямаха
какво повече да ни съобщят и бяха
твърде радостни,
когато аудиенцията се свърши. Като
вземам всичко това в
съображение,
мисля, че българският градец Сливен в
педагогическо отношение, както и
във всяко друго,
може да се сравни с подобни градчета
във Франция и Англия. При
това трябва да
отбележим, че всичко, което са направили
българите за възпитанието на
децата си не
е предизвикано от задължителните
парламентарни постановления и от
разпорежданията
на училищните съвети.
Пловдив, 1 ноември
След моите
последни писма за зверствата в България,
аз обиколих много места от
тая страна, за
да видя с очите си сегашното положение
на народа и да се убедя
възможна ли е
за него промяна към по-добро за в бъдеще.
Посетих много села, говорих
със стотици
селяни и турски чиновници, с една дума
взех всички мерки, за да събера
най-точни
сведения. Освен това, в продължение
на последния месец, аз следях
действията на
комисията, която беше дошла тук да
обезщети българите за станалите
загуби, да
възстанови изгорените села, да помогне
на нещастните пострадали и да
накаже виновните
за клането. Имах прекрасния случай
да изуча положението на
народа, като
гледах дейността на турската администрация
в отдалечените места, където
не достига
погледът на чуждестранните консули
и затова си съставих напълно
обосновано
мнение какво може да очаква тази
страна от турското правителство в
бъдеще. Убедих
се не въз основа на няколко изключителни
факти, но на хиляди
всекидневно
повтаряни убийства, грабежи, насилия,
чиято многобройност доказва
тяхната
безнаказаност, че положението в
страната е просто нетърпимо, че
сегашният
ред, или по-точно
безредие не може да продължава и че
никакви дипломатически
фикции и фокуси
не могат да поддържат разклатеното
здание на турското
правителство.
Краят му е близък, неизбежен; то се
разлага бързо и ще изчезне навеки
не по силата
на противодействуващите нему условия,
но благодарение на
невежеството,
неспособността и варварщината на
собствените му слуги. Не мисля, че
хора, които са
запознати с турската администрация,
могат да имат друго мнение по
този въпрос.
Всички консули, които се намират тук,
се придържат единогласно към
това мнение, без
да изключим английския консул Колверт,
а Беринг, когото надали е
възможно да
подозираме в пристрастие към българите,
неотдавна изказа същото
мнение.
Работата е в
това, че никой, който съжалява
мъченика-народ и който изпитва
негодувание
към мъчителното, варварското отнасяне
с безпомощното, в нищо
невиновно
население, не е в състояние да премине
на страната на турското
правителство.
Постоянното повторение на възмущаващите
всяко човешко същество
престъпления
действуват накрая и върху най-пристрастния
наблюдател, така щото ако
сам лорд
Биконсфилд би дошъл тук да преживее
няколко месеца, непременно би
почувствувал
едно благородно негодувание и съжаление
по повод на тия факти, които
отдалеч, от 2
000 мили, се виждат като незначителни,
нереални, но като ги гледаш
отблизо —
възмущават и отблъскват всекиго със
своето варварство. Въобще, в Европа
мислят, че ако
и да е преминал ураган от убийства,
насилия и грабежи, но след това пак
е последвало
спокойно време, че зверствата също
така са се прекратили, както
неочаквано са
били и започнали, и че турците, като
са възстановили царството на
законния ред,
се стараят по всякакъв начин да
обезщетят пострадалите. Това
определено е
заблуда. Буря имаше, но след нея не е
настъпила тишината, без да гледаме
на всичките
усилия на турците и на приятелите им,
които искат да уверят света в това.
Епохата на
страхотиите е заместена от период на
беззакония и насилия, който едва ли
не е по-ужасен
и ще доведе до най-мрачни заплитания
в бъдещето. Аз се нагледах
достатъчно на
всякакви ужаси в тези месеци, в
продължение на които обиколих
страната във
всички посоки и се убедих напълно, че в
нея царува съвършена анархия и
хаос, че едничкото
и спасение зависи от чуждестранната
намеса. Това е факт, с който
рано или късно
европейските държави ще трябва да
се съобразят и колкото по-скоро
направят това,
толкова ще е по-добре даже за
интересите на самата Турция.
Аз разказах в
предишното си писмо, как попаднах
случайно в обществото на
черкезите, които
ме придружаваха няколко дни. Тия черкези
малко нещо се занимаваха
с търговия,
т.е. купуваха от башибозуците пушки,
пищови, ножове, дрехи, сребърни
украшения и
различни драгоценности, както и
сребърни ченгели за пояс. Те даваха
твърде малка
цена, от една десета до половината от
истинската стойност, според това
колко се нуждаеше
от пари самият продавач. Но главната им
цел беше разграбването на
Алексинац и те
само се бояха, че няма да пристигнат
преди да го превземат турците. Те
се спираха у
селяните, ядяха и пиеха колкото
искаха, хранеха конете си и за всичко
това нищо не
плащаха, но обикновено уверяваха, че ще
платят, като се върнат. Бедните
стопани не смееха
да им се противят и изпълняваха мълчаливо
всички техни искания.
Между другите
предмети те питаха на много места за
деца и моми, но съм длъжен да
засвидетелствувам,
че докато вървяхме заедно, никъде не се
намери подобна стока за
продажба, защото
в тези окръзи нямаше пленници, които се
намираха изобилно на юг
от големия път
от София за Ниш. По пътя ние срещнахме
много черкези, претоварени с
плячка; те се
бяха ухитрили да прикачат към своите
седла не само черги, покривки,
дрехи, но и
огледала и столове и други предмети,
взети очевидно от някои по-богати
къщи.
Ние ги питахме
откъде са взели всичките тия вещи, а те
отговаряха, че са ги купили
от башибозуците
от плячката, която се е паднала на
последните в Сърбия, но българите
твърдяха, че
всички тези неща били взети от тях
от башибозуците по време на
последните
безредици и са били препродадени на
сегашните им собственици. Като съдя
по това, което
видях, подобна търговия се правеше
навсякъде пред очите на властите,
които продължаваха
да ме уверяват, че всичкото ограбено
имущество е върнато на
собствениците.
Както се вижда, черкезите си делят
плячката съвсем акуратно и
справедливо.
Всичко, взето от едно село, се оценява
правилно и се дели между главите
на семействата,
както между тия, които са взимали
участие в грабежа, така и между
останалите по
домовете си. И така, тия грабители се
отнасяха честно поне помежду си.
По пътя към
нашата дружина се присъедини един
редиф или войник от турската
резерва, който
си отиваше у дома в отпуск. Той
носеше своя обикновен войнишки
мундир, но през
нощта се обличаше в една женска дреха
от тънка материя, като кастор,
обшита великолепно
с разноцветна коприна. Аз го попитах с
любопитство за историята
на тая дреха и,
признавам си, я изслушах с пламенно
негодувание. Според думите на
войника, той
взел тази дреха от Зайчар, където се
бил промъкнал с още четирима-петима
другари, като се разпространило
известието, че градът е напуснат от
сърбите. В
една от къщите
те намерили сръбско семейство, което
не искало да бяга, като се
надявало, че
турците ще го пощадят. То се състояло
от един старец, от неговата женена
дъщеря с две
деца и четиринадесет-годишно момиче,
роднинските връзки на което
турците не
сметнали за необходимо да определят.
Те преди всичко затворили външните
врати, за да не
може никой да побегне, а сетне ограбили
всичко, що се намирало в дома;
понеже тази
челяд била богата, то грабежът и делбата
продължавали няколко дни. Аз
няма да предавам
разказа на войника за това, как те
прекарали нощта, защото има хора,
които не само
противодействуват на премахването на
тия ужаси, но още и започват да
негодуват от
тяхното съобщаване. Аз не желая да
нарушавам спокойствието на тия
докачливи лица,
но ще кажа само, че на следващата сутрин
грабителите цял час са се
препирали за
това какво да сторят със злочестите
сърби. Разказвачът уверяваше, че той
предлагал да
ги оставят живи, но повечето, без да
гледат на плача и на молбите на
стареца, майката
и децата, решили, че по-забавно ще е
да завършат делото с общо
клане. Тая
присъда била изпълнена и горките
жертви погинали под саблените удари.
Като го попитах,
откъде е взел дрехата, войникът
отговори, че с нея било облечено
младото момиче
и като му се харесала, като отличен
подарък за неговата собствена
дъщеря, той я
съблякъл от злочестата преди смъртта
ù, за да не я оцапа с кръвта си.
Другарите му,
като видели, че много му се иска да вземе
дрехата, взели му 50 гроша
откуп. Това беше
един див, груб варварин, който ни говореше
с флегматичен тон, като
ме гледаше
много радостно, като англичанин и,
следователно, приятел на турците.
Като се връщам
към българите, аз ще покажа пример
това насилие, което царува
тук. По пътя си
срещнахме една кола, в която бяха
впрегнати волове и нашият турчин
талигаджия я
закачи с колело, макар че българският
селянин, който вървеше след тях, и
да ни стори път.
Турчинът го обсипа с псувни и българинът
напусна колата си, където
беше детето му,
като се спаси с бягство. Тежко беше да
гледаш, как един здрав силен
четиридесетгодишен
мъж така трепереше и се страхуваше от
друг невъоръжен човек,
но види се,
злочестите българи са навикнали още от
люлката си да треперят от страх,
щом видят някой
турчин. По друго време спряхме в
селото Шуше и там един пиян
заптия, който
бил дошъл да събира данъка, биеше с
една тояга най -безжалостно
селяните за
това, че те, като се намирали на полето,
го накарали да чака няколко часа.
Той не слушаше
обясненията им, че те не са знаели по-рано
за пристигането, а като
попитах, защо
българите не се махнат от пияния,
драгоманинът ми отговори: “Те не
смеят да си
отидат; той има пищов и ако те направят
една крачка, то ще хване да
гърми”.
Подобен факт
ясно доказва в какво ужасно положение
се намира страната.
Наистина, какво
биха могли да сторят злочестите, освен
мълчешката да подлагат гърба
си на ударите.
Но ако те биха помислили да се
оплачат на каймакамина, то биха ги
били още
по-страшно, или като изслуша разказа
им, спокойно би ги изпратил, като би
ги посъветвал
да не се оплакват друг път. “Защо народът
не оставя да го стрижат като
овца?” —
възкликваше неотдавна Виктор Юго, като
говореше за българите. Великият
поет се изразил
така сатирично, но думите му са верни и
в буквален смисъл; турците
бият и стрижат
българите като безсловесни животни.
Случаите на избиване на българи
се повтарят
ежедневно, и струва ми се, не си струва
да се говори за всичките зверски
случаи, които
съм видял, ще спомена само още два. Веднъж
ние срещнахме една кола,
подкарвана от
двама заптии, единият от които,
двадесетгодишно момче, биеше със
страшни ругатни
един шестдесет-годишен българин за
това, че уморените му волове не
вървели бърже.
Беловласият старец стоеше мълком с
наведен гръб и аз преброих поне
до двадесет
удара, които му удариха. Ритнете някое
стамбулско куче и то никога няма
да залае, така
и българинът мълчи и под най-тежките
удари. В едно от селата, покрай
което минахме,
един свещеник лежеше болен на постелка
и на нас ни обясниха, че той
заболял от
ударите, които му наслагал един заптия
за това, че като му дал да държи
коня му, свещеникът
го изпуснал. Но тоя навик на турците да
разрешават работите си
собственоръчно,
не се ограничава само до българите. Аз
слязох в Пазарджик в дома на
един богат
грък. Той беше сварил в градината си
двама турци, които си пълнели
кошниците с
грозде, и когато той се възпротивил на
подобна безцеремонна обноска, те
го били и му
взели часовника. Той, разбира се, се
оплакал на гръцкия консул и
последният
искал удовлетворение от турските
власти. Работата завършила с това,
че
единият от
грабителите бил затворен за шест
дни, а часовникът не бил върнат. Ако
жалбата на
чуждестранния гражданин, който се намира
под покровителството на своя
консул, довежда
до такъв резултат, то какво остава
да чакат българите? Но, ако
турските
варварства се ограничаваха само с
биене, то като говорим сравнително,
положението на
християните щеше да бъде поносимо; на
всяка крачка чуват разкази за
грабеж, насилие,
безчестене на жените и пр. Като бях в
Пазарджик, то ме наобиколиха
навалица от
българи, които искаха да ми разкажат
за всичките претърпени от тях
теглила, както
по време на въстанието, така и в
последващите дни. Един богат
българин,
например, имал обширен чифлик в една
околия, населена с турци, и по време
на отсъствието
му съседите-турци му ограбили всичко,
което имал: добитъка,
земеделските
сечива, семето и когато той се върнал,
го изгонили като го заплашили, че
ще го убият,
ако той пак си покаже носа. А за
доказателство, че това самоволно
завземане на
земята не е временно, а постоянно,
захванали да обработват и засяват
полетата. Бедният
собственик се обърнал с молба към
пазарджишкия каймакамин и той
обещал да
направи всичко, което може, но, разбира
се, нищо не направил. Друг
християнски
земевладелец ми се оплака, че преди
три години той купил едно парче
земя от един
турчин, а след въстанието турчинът си
взел земята назад, като казвал, че
никога не го е
продавал. В Турция няма утвърдена система
на отбелязването на синори
и затова е
почти невъзможно да докажеш правото
си на собственост на някоя
определена
част. И така, клетият българин не ще
може да си върне земята без
продължителен
процес в съдилищата, където ще спечели
онази страна, която даде
повече подкуп.
Въобще турците измислят всевъзможни
предлози за грабеж и за
измъкване на
пари. Един преспокойно взима от
българина коня, който му е продал
преди две години;
друг насила взима от християнина парите,
които той сам му е платил
преди няколко
години за купения кон; трети иска повторно
заплащане на дълга, като
заплашва, че ще
съобщи, че длъжникът му е член на
въстанически комитет; четвърти
иска назад своя
изплатен дълг и т.н. Старите давии
също така дават повод за
многобройни
спекулации. Независимо в чия полза
е решено делото, турците взимат
парите си от
българите понякога и втори път. Изкуството,
с което те намират поводи за
такъв грабеж е
наистина изумително, но още по-любопитно
е, че те съчиняват поводи,
когато биха
могли да вземат мълчешката всичко
от съседите си, щом им е угодно.
Към това трябва
да се добави, че подобни насилия и грабеж
теглят не само лицата,
компрометирани
по време на въстанието, но и жителите
на селата, неразорени и
неизгорени от
башибозуците. Но бедните селяни
теглят еднакво както от
правителствените
власти, така и от частите лица. Тях ги
карат даром да возят храната за
войската и
големият път от Пазарджик до Ниш е пълен
с коли на местни жители. Аз
говорих с много
колари и никой от тях не ми каза, че е
получил възнаграждение за своя
труд; някои от
тях се надяваха, че ще им платят
след войната, но повечето бяха
уверени, че
никога нищо няма да им дадат. Други
стотици и хиляди селяни правят
военни пътища,
мостове, секат дървета, зидат сгради
за войската, копаят трапища,
насипват валове.
Вие виждате навред тези работници лошо
облечени, зле хранени, как
работят най-тежък
труд с нямо, търпеливо постоянство като
волове. И всички те казват
едно и също
нещо без горчивина, без негодувание,
като че това е най-обикновеното
явление в света:
“Нищо няма да ни платят”. Най-много
теглят в това отношение най-близките
до театъра на военните действия
окръзи — софийският и нишкият. На
турците и на
ум не им дохожда да разпределят
равномерно военните тегоби върху
цялата страна,
като плащат на работниците за труда
им и за изгубеното време. Те
просто взимат
хора, коли и волове там, където е
нужно, без да разбират, че като
откъсват селяните
от едно селище от полските им работи,
те намаляват общите
производителни
сили на страната и на цялата държава
и с това вредят на самото
правителство.
Миналата година
селяните от софийския и нишкия окръзи
бяха до такава степен
затрупани с
ангария, щото трябваше да орат и да
засяват нивите си на лунна светлина
или на светлината
на фенера. Същото те правят и тази година,
но в по-малък мащаб.
Смята се, че
сега има засеяно не повече от
четвъртината от обичайно обработваната
земя. Товарът,
който вече отдавна притиска този
работлив, търпелив народ, става
нетърпим и той
си кръстосва ръцете в отчаяние. Това не
е чудно. Българските селяни са
длъжни да работят
не само за правителството, но на много
места и за своите съседи-турци. Един от
жителите на Стрелча ми разказа, че той
работил 18 дни без заплащане и
дори без храна,
така щото най-сетне, като видял, че няма
да може да засее нивата си,
побягнал в
гората с челядта си и сега проси
милостиня по улиците на Пазарджик.
Всичкото
християнско население на Стрелча се
намира в чокойска зависимост от
турците. То
работи за своите господари, търпи
всякакъв вид оскърбления и бой, а най
-главното длъжно е да търпи безчестенето
на своите жени и дъщери. Ако те всички
още
не са избягали,
като моя приятел, то е само за това, че
турците не ги притесняват до
крайна степен,
а им позволяват да обработват нивята
си, като поддържат с това
надеждата за
по-добро бъдеще. Селянинът здраво се
държи за своята земя и при най-страшната
тирания, защото все пак той има къс хляб,
ако и неуздравен, а ако побегне,
чака го сиромашия
и гладна смърт. В село Здребишко (дн.
Жребичко, Пловдивско, бел.
ред.) жителите
са били длъжни след клането да работят
повече от 12 часа на ден своите
турски съседи
и освен това да плащат от собствената
си оскъдна жетва тая храна, която
им давали турците
по време на този чудовищен труд. Подобни
явления се повтарят в
днешно време
на много места, ако и Портата и
нейните чиновници да уверяват, че
всичко е
благополучно. Дори в Перущица, пред
очите на пловдивския мютесарифин,
който постоянно
обявяваше на Скайлер и на Беринг,
че населението ще получи
всякаква помощ
за прибирането на жетвата, селяните
били принудени да дават
половината от
добитото на турските си съседи. В
много смесени села турците имат
навик да ходят
да обядват неканени у българите.
Петима или шестима, а понякога и
десетина дохождат
ненадейно и си заръчват разкошен
обяд. Ако у българина липсва
нещо в къщи, те
го изпращат да купи, принуждават жените
да им служат на трапезата,
ядат и пият цяла
нощ, а ако срещнат някаква съпротива,
си отмъщават по най-жесток
начин. Турците
от село Ченакчии особено имат тоя обичай
и един българин ми разказа,
че той бил
жестоко бит, задето не позволил на
дъщеря си да служи на тия неканени
гости. Що се
отнася до поведението на заптиите, то
излиза извън всички граници. Те
живеят, ядат,
пият за сметка на селяните, живеят в
който си искат дом, отнасят се със
стопаните като
с роби, бият мъжете като кучета, а
жените и момите оскърбяват с
унизителното
си отношение или безчестят по един
най-позорен начин. Тоя вид турска
тирания може би
е най-тежкият за българите, защото той
се усеща ежедневно, ежечасно
и унищожава
семейното щастие, като наранява у човека
най-светите му привързаности.
Ето в какво
положение се намира страната по време
на работата на комисията,
назначена за
въвеждане на ред и благоденствие. Всичко
си върви по старому, като че не
е имало въстание.
Но много честни, нравствени хора
идват в негодувание, като си
мислят, че
българите са въстанали против една
такава унизителна тирания и уверяват,
че ако не са
били руските интриги, българите никога
не биха се усъмнили в
благодетелните
грижи на турското правителство.
Работата е в това, че българският
народ е търпял
и сега търпи такова мъченическо тегло,
на което не би се подчинил нито
един ден който
и да е народ, несмазан от векове от игото
на робството. Опитайте се да
кажете на турците
и особено на турските власти, че българите
изхранват цялата турска
империя, че те
произвеждат земеделското богатство
на страната, че от техния труд
живеят турците,
че това работливо, търпеливо човешко
стадо съставя най-важната част
от отоманския
народ и затова те трябва да пазят
българите, да ги поддържат и
насърчават, като
главна опора и производителна сила на
турската империя — кажете
всичко това и
турците ще отворят устата си от учудване.
Самата система на облагането
с данъци в Турско,
види се, има за цел не толкова да обогати
хазната, но да разори и да
направи злочести
платците на данъците. Турция е единствената
страна в Европа, където
на платците на
данъците гледат като на врагове,
притеснявани и мразени съразмерно на
плащаните от
тях данъци. Този факт се доказва от
постоянните насилия и грабежи от
страна на
турските дребни чиновници, поддържани
от най-високите власти, които
умеят да крадат
по-изтънчено и по-изкусно. Напълно е
безполезно да се говори за
реформи, за
конституция, за правосъдие, за
безопасност на живота и собствеността
в
такава страна,
където властта е съсредоточена в ръцете
на подобни хора. Невежествени,
фанатични, тъпи,
лениви и развратни до последна крайност,
турците не знаят, що е това
честност,
благородство, знание, патриотизъм.
Ако имаше статистически данни, то би
могло да се
докаже, че половината от турските
чиновници с по-висок ранг от мюдюрин,
не знаят да
четат и да пишат на своя роден език.
Аз вече споменах за безграмотния
каймакамин на
Белоградчик, оттогава насам научих,
че и лица, по-високо стоящи от
него, са неграмотни,
например управителят на Кипър, преместен
там от Цариград, зетят
на Митхад-паша
и сегашният морски министър. Последният,
на пръв поглед
невероятен, но
достоверен факт е посочен, за да оценим,
както подобава, обещаните от
турците конституция
и реформи. Може би и между турските
чиновници има няколко
честни хора,
но те са невежествени и неспособни;
от друга страна, помежду им има
няколко умни
и образовани, но безчестни и развратни,
а болшинството им е толкова
тъпо, толкова и
безчестно. Струва ми се, ясно е, че
страната не може по-дълго да остане
във властта на
подобни хора; само ония, които са
слепи или не искат да гледат, не
виждат това.
Пловдив, 7 ноември
Случаи на
най-престъпно насилие от страна на
турците се повтарят ежедневно в
цялата страна.
От както са надошли много европейци в
Пловдив, турците не позволяват
на башибозуците,
които се връщат от войната, да минат
направо за Цариград, но ги
изпращат през
София и Солун. По този отдалечен път,
където подвизите им не могат да
бъдат видени от
чужденците, те спокойно горят и грабят
всичките села. Според думите
на френския
консул, те са откарали със себе си няколко
жени и деца. Ето няколко факти
за насилията,
които са се случили в последно време
около Пловдив. Те дават ясно
понятие за
сегашното положение на страната.
В Калофер
редовните турски войски всячески
притесняват българите и миналата
седмица войниците
са били един свещеник до смърт. В
село Казаде (?) селяните от
времето на
въстанието били работели за турците,
но като чули, че в Пловдив е дошъл
английския
консул с комисия, отказали се да работят
без отплата, заради което турците
ги нападнали
и 40 души били зле бити, побягнали в
гората и досега не смеят да се
върнат в жилищата
си. Свещеникът Нестор от казанлъшкия
окръг дойде в Пловдив и
донесе в една
хартия своята отсечена от турците ръка
с надеждата, че виновните за това
престъпление
ще бъдат наказани; но жалбата му е
останала, разбира се, без всякакво
последствие. В
село Маджари селският пъдар, заедно с
двама въоръжени турци, влязъл
в черквата по
време на богослужението, изгонил
богомолците и искал да убие
свещеника. В
другите села българите не смеят да се
отдалечат нито на крачка от своето
жилище, така
строго ги пазят турците, като се страхуват
да не излезе на лице стореният
от тях грабеж.
В Панагюрище пред последния месец почти
всеки ден са извършвани от
черкезите
убийства, грабежи, кражби на коне, волове
и овце. На 18 октомври покрай
градеца минал
един кавалерийски отряд редовна войска;
войниците влезли в църквата и
извършили
светотатство и, като продължавали пътя
си, били до безчувствие българина,
който минал
покрай тях на кон, а не слязъл и не им
свалил калпака си, както заповядва
на християните
мюсюлманският закон. В село Катун-Конари
селският пъдар се отнася
по един
най-безцеремонен начин. Той кани
приятелите си у българите, подарява
им
българските
коне, взима всичко, което му се доще,
и даже е прахосал събраните
данъци, така
щото ще трябва отново да се събират;
а всекиго, който дръзне да се
противи, той
безсрамно псува и бие с тоягата си.
Без да гледаме
на всичките усилия, направени от
Беринг и от Колверт, те още не
можеха да
освободят всичките отведени от турците
български моми и деца.
Те трябва да
търсят мястото, където се намира
всяко дете и чак тогава да
ходатайствуват
пред властите за освобождаването
им. Турските чиновници сами не
взимат никакви
мерки за търсене на откраднатите деца
и моми, и когато им казват, че в
еди-кое си село
има пленници български деца, то те
се чудят: „Ако вие ни покажете
именно тия деца
в коя къща се намират, ние ще изпратим
заптии да ги освободим“. Те
отговарят
спокойно, без да помислят, че тяхно
задължение е не да чакат съдействието
на чуждите
консули, но сами да извършват правосъдие.
Но друг път нямаше и затова
Беринг и Колверт
действуваха енергично в това направление.
Прочее, от 87
деца, споменати от Скайлер, освободени
от неволя са само 55. А не
трябва да се
забравя, че списъкът на Скайлер не може
да бъде признат за съвършено
пълен.
Тия дни при
Колверт дошъл един българин с прясна
саблена рана на ръката;
неговата история
отлично характеризира сегашното
положение на народа. Един от
турските му
съседи поискал българинът да му даде
дъщеря си. Последният отказал и
турчинът захванал
да го преследва всячески. Като видял,
че от това нищо няма да
излезе, той
захванал да го заплашва и след нов отказ,
ударил злочестия българин със
сабята си.
Турчина го
арестували, но, разбира се, той няма
да бъде наказан. В някои села
жените се боят
да излизат извън селото от страх да не
би някои турци, не само съседи,
но и заптии, или
даже мюдюри, да ги обезчестят. Когато
аз говоря на турските власти
за тия печални
факти, те винаги смело отговарят:
„Защо селяните не се оплакват
направо на нас?“
Като им отговарях, че българите не смеят
да се оплакват на турските
чиновници, те
възклицаваха: „Не е вярно, те често се
оплакват, но все несправедливо“.
Ето след това
вече се разбира колко безполезна е всяка
жалба.
И всичко това
става в цяла България сега, когато
има комисия, която заседава в
Пловдив, при
всичките усилия на Беринг и на
Колверт, при всичките отричания и
лъжливи обещания
на Портата, при застъпничествата на
сър Хенри Елиът и
осъдителната
депеша на лорд Дерби, и най-сетне при
пламенното негодувание на
английския
народ. Не са всички жени Лукреции, а
в България те са твърде малко.
Злочестите
опозорени създания не се решават да
се убият и им остава да носят до
гробната дъска
срама на челото си. Кого го е еня, че
този печат гори и суши човека.
Ние твърде малко
слушаме за тия злощастници. Те не се
оплакват: те знаят, че всяка
жалба е
безполезна; те заравят в дълбочината
на сърцето си своята горест, срам,
отчаяние, те
страдат мълком, без, може би, да губят
вярата си в правосъдието на
справедливия и
милосърдния Бог.
— Вярвате ли в
Бога? — попитах един българин в
Панагюрище, на когото къщата
беше изгорена,
жената обезчестена и убита, децата
посечени, а малката му дъщеря била
така измъчена,
щото умряла по един най-ужасен начин.
- Не — отговори той, като се оглеждаше диво; аз вярвам в дявола.
Сетне този човек
полудя и самичък се уби.
И така, ето в
какво положение се намират сега българите.
От една страна анархия,
притеснения,
тирания, жестокости и варварство; от
друга — нещастие, унижение,
сиромашия,
безчестие, страх, отчаяние. И има още
хора възпитани, просветени,
образовани,
които уверяват, че това трябва така да
остане, че всичко трябва да си върви
по старому, че
всичко е благополучно. У тия хора,
разбира се, няма нито сърце, нито
чувства, нито
състрадание. Виждал ли е светът някога
подобно зрелище? Пред нас стои
народ слаб,
безпомощен, в младенчество, без име,
народ-сираче, захвърлено посред
могъщите народи,
от които той напразно чака помощ и
покровителство, горкият,
захвърлен от
съдбата, роден в неволя, но с благородни
стремежи към нещо по-добро.
Той се старае
да се възпита, да се образова, да се
развие, опитва се да излезе от
положението на
роба и дивака, но той се намира във
властта на един варварин, който с
дяволско зло
го унищожава, позори, бие, терзае,
докато най-сетне неговите вопли не
достигнат до
глухата, удивена Европа. При това зрелище
присъствуват две нации. От
едната страна
стои народът, роднина по кръв и език,
неотдавна излязъл от робското
състояние и
още досега смятан от Европа за
варварин, но душата на когото гори
от
благородна,
човеколюбива жажда да помогне на
слабия, злочест брат. От другата
страна ние
виждаме друг народ, могъщ, горделив
със своята сила, образование,
развитие и
християнски стремежи, стоящ на върха
на цивилизацията, на науката,
изкуството,
литературата, военните подвизи, а
най-главното — на свободата и на
свободните
учреждения — народ, който се гордее
с това, че не само всичките му
граждани са
свободни, но е свободен всеки човек,
който стъпи във вълшебния кръг на
пределите му.
И представителите на този народ, като
изповядват тази религия, в
основата на
която лежи любовта към човечеството
и състраданието към злочестите,
говорят: „Не,
този мъченик народ няма да получи помощ,
той е длъжен да си остане в
унизително
робство; него трябва да го грабят и
мъчат, жените и децата му трябва да
безчестят;
жилищата му трябва да изгарят дивите
варвари, които го командуват; тоя
младенец,
подхвърлен народ, роден роб и напразно
умоляващ облечените в ризници
европейски
гиганти, няма да получи помощ, ще
остане навеки роб на дивия, пияния
тиранин, защото
…, защото …“
И така, руският
варварин се бори за човещината и
християнството, а английският
християнин —
за варварството, тиранията, за злото и
зверството! При такова зрелище
лесно е да се
усъмни човек в справедливостта, в
цивилизацията, в самото християнство.
„Но вие нарочно
замъглявате въпроса — могат да ви
отговорят — на християните ще
бъде оказано
покровителство; лорд Дерби написа нота
със силни думи: виновниците за
българското
клане ще бъдат наказани и ще бъдат дадени
гаранции“. Гаранции!
Самата тази дума
е най-злата сатира на дипломацията.
Нима ние нямахме
стотици гаранции в продължение на
последните 50 години!
Нима не бяха
получени гаранции след клането на
християните в Косандра, Кастория,
Едрине, Солун,
Бималия, Лариса, Сулия, Псара, Мистра,
Дамаск и Джед? И при това,
след тези ужасни
събития загинаха хиляди хора, които се
ползуваха от гаранциите; след
убийството на
консулите в Солун лорд Дерби излиза
пак с голямата панацея на
дипломатите —
гаранциите. Дипломатическите гаранции
не означават ни повече, ни
по-малко от
дипломатическа безнаказаност за
турците и законно позволение да
захващат нова
кървава разправа, когато им е угодно,
но с условие да дадат нови
гаранции. „Вие
забравяте, — ще ми кажат, — виновниците
за клането ще бъдат
наказани“.
Виновници има от 20 000 до 30 000 души,
не е възможно всичките да се
обесят, ако на
всекиго от тях ръката е обагрена с
невинна кръв. Как може да се говори
за наказание
на виновните, когато цялото влияние
на сър Хенри Елиът, на лорд
Биконсфилд и на
лорд Дерби, могъществото на английския
печат, бурята на народното
негодувание,
силата на велика Англия, поддържана от
цяла християнска Европа — не
можеха да
накарат поне един турчин да върне
откраднатата завивка на бездомните
жени и деца,
които умират от глад и от студ.
Що се отнася до
заплашванията, те не действуват върху
турците. Тежкият опит на
нищо не ги
научава.
Избиването на
християните във Влашко и Молдавия
не им задържа в ръцете тия
провинции.
Поголовното клане на сърбите не можа
да накара малкия, юначен народ да
се покори;
зверската касапница в Хиос и Псара
не удържаха Гърция. Напротив,
всичките тия
събития доведоха направо към противоположни
резултати.
Зверствата в
Хиос дотолкова възбудиха всеобщото
негодувание в Европа, щото
правителствата
бяха длъжни да защитят гърците.
Разорението на Пелопонес и
вероломството
на Ибрахим-паша накараха разгневените
съюзнически адмирали да
направят битка
при Наварин и да унищожат турския флот.
И това страшно бедствие не
им отвори очите,
не ги убеди, че европейските държави
ни се шегуват. Те
продължаваха
своята предизвикателна политика, докато
Русия не им обяви война. Но
нито загубата
на Румъния, Сърбия и Гърция, нито
наваринският разгром не научиха
Турция да има
човешки чувства. Тогава как е възможно
да се чака, че слабите
заплашвания на
Дерби ще ù подействуват? Турците са
твърде тъпи, невежествени,
диви. Каква
полза има лорд Дерби да заплашва
един народ, който даже не знае за
неговото
съществуване. Това е все същото да
заплашваш някой бенгалски тигър, че ще
го повикаш в
полицейски съд.
Но някои казват,
че ако турците отново се заловят със
своите кървави подвизи, то
ще трябва да
се направи нещо — да се окупират с
европейски войски християнските
провинции и да
ги освободят напълно. Но защо да
чакаме? Нима те не са пролели
достатъчно
човешка кръв? Нима те не са достатъчно
умъртвили мъже, обезчестили
жени и набили
на маждраци деца?
Колко още жертви
са потребни? Разбират ли хората,
които говорят така, каква
хладна жестокост
лъха от думите им? И при всичко това,
така именно постъпват
дипломатите,
които нямат нито сърце, нито състрадание,
нито изкуството да
предвиждат
бъдещето, те се задоволяват с това, че
ще чакат нови подвизи от страна на
турците. Портата
вече смята, че бурята е отминала; не
е нужна никаква промяна:
всичко си отива
по старому. В това я подкрепя сър
Хенри Елиът. На някои от
дипломатите
източният въпрос е омръзнал и те са
съгласни да сключат каквото и да е
споразумение,
само да го забравят макар и за малко
време. Всичките са съгласни на
такава полумярка,
резултатът на която ще бъде ново
въстание. Аз не се надявам на
нищо.
Европа няма нищо
да направи. Цялото пламенно негодувание
на английския народ
ще остане без
последствие. Него ще го заобиколят и ще
го излъжат.
За нещастните
българи остава само едно — да страдат
и да носят своя мъченически
венец, докато
небесното правосъдие не порази
настоящите виновници за всичките
техни бедствия,
докато жестоката, безсърдечна политика
на дипломатите, тия мъдреци,
които измерват
бъдещето със своя дребен аршин, не падне
върху главата на народите и
не изчезне навеки
под страшните развалини и порои кръв.
