Не ми се, момци, смейте,
че съм болнав и стар,
че винцето обичам,
че пия го за цяр,
че ходя бос, опърпан,
небръснат, неумит.
Що нещо съм претеглил,
що съм в света видял!
И аз бях като вазе,
юначен, силен, млад,
със чъвства и със мисли
и азе бях богат.
И аз бях като вазе
решителен и смел,
и хвъркаше високо
мойта мисъл — орел.
Ех, момци, млади, силни,
що работа свети
да правя съм се мъчил
за ваши добрини.
Ний бяхме всинца трима,
три брата по душа,
по чувства и по мисли,
по мащеха съдба.
От малки се сближихме,
в един тръгнахме път,
но и трима ни смаза
проклетия живот.
Защо да ви приказвам
за нашите тегла!
Трябва ли да разбуждам
на мъртвите съня?
Единът го убиха,
другият се уби —
така се тук затриха
две ангелски души.
Пък аз? Аз слаб излязох,
светът ми домиля,
ръката си не вдигнах
със слава да умра.
Захванах да заливам
със вино мойта скръб,
и в него да намирам
утеха в този свят.
Ей, давайте ми вино,
пияно като яд,
тъгите да забравя,
да стана силен, млад.
Че аз ще ви попея
от нашите песни,
гората ще разплача —
тез голи канари.
Не ми се, момци, смейте,
че съм болнав и стар,
че винцето обичам,
че пия го за цяр…
