Роденият на 30 януари 1854 г. в Търново Стамболов е откърмен с идеята за борба с вековния поробител. През 1867 г. отрязаните глави на убитите четници на Филип Тотю са изложени за поругаване в първопрестолния град. На следната година малкото оцелели от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са прекарани през Търново на път за Русчук. При вида им четиринайсетгодишното момче извиква: „Живейте, юнаци, ние ще ви последваме!” Стамболов остава верен на това си обещание.
След 1873, когато напуска семинарията в Одеса, той се отдава изцяло на националноосвободителното движение. Слава печели обаче не като един от организаторите на Априлското и Кресненско-Разложкото въстание, а най-вече като даровит оратор. Това по всяка вероятност е и основната причина да бъде допуснат още през 1879 г. в Народното събрание, въпреки че няма достатъчния възрастов ценз. Симеон Радев може би най-добре е посочил до каква степен по-късно Стамболов дължи властта си именно на този талант: „ Тая реч бе триумфална. Едно по друго саркастичен и добродушен, фамилиарен и гръмотевичен, с високи пориви на лиризъм и с думи на интимно вълнение, Стамболов осмя противниците, възпя младата българска слава и хвърли върху положението златните лъчи на един победоносен оптимизъм.” Младият общественик е в Либералната партия, но за него, както ще покаже бъдещето, за разлика от Драган Цанков и Петко Каравелов либерализъм и консерватизъм са сами по себе си кухи думи, ако представителите на тези политически фракции не отчитат реалния национален интерес и не се подчиняват на държавния резон. Стамболов може и да стои начело на Народно-либералната партия, но като регент и министър-председател той не е нито либерал, нито консерватор, нито русофил, нито русофоб, нито австрофил. Тези характеристики са били удобни за тогавашния парламентаризъм, удобни са и за сегашния макар и със сменени понятия. Стефан Стамболов е преди всичко български държавник, който гледа на властта като инструмент за укрепването на България. Този министър-председател като никой друг в новата и най-новата ни история подчинява изцяло парламентарната система на чистия държавен интерес, а не обратното. Не случайно врагът му Фердинанд получава първите си истински политически уроци от него, на което се основава до голяма степен стабилността на царуването му и трайността на династията. За съжаление династическият интерес не винаги се покрива с държавния такъв. През 1886-87 г. обаче нещата предвид овакантения трон и руския натиск изглеждат другояче. Стамболов е ярко въплъщение на макиавелистката по своя дух максима: „Обичам родината повече от душата си.” На него му е станало пределно ясно твърде скоро, че в новите условия революционерът не може да съжителства с държавника. Това, което е бяло и черно в душата, не може да бъде такова и в държавния живот. Характерът му като на почти всяка голяма личност има своите мрачни страни. Стамболов е абсолютно безпощаден към всеки, който застрашава по всякакъв начин реда в страната, неспособен да прощава на приятелите си и дори на такива герои от Сръбско-българската война, какъвто е Олимпи Панов. Когато слиза от власт противниците му възкликват: „Падна тиранинът!”, без да си дават достатъчно сметка, какви са неговите заслуги за България. Стамболов лавира с Портата, чийто васал така или иначе формално е Княжеството, но изтръгва през 1890 и 1893 г. четири берата за владици за Македония. Той има куража да даде отпор на руския цар Александър III, но неблагодарността, която се опитват да му приписват, му е изключително противна. Чувствата, от една страна, и благоразумието и твърдостта при съдбоносните решения – от друга, са разграничени открито: „ Ний трябва да бъдем благодарни на братский нам руски народ, загдето ни освободи, ний трябва да го възпеем в поезия, романи и романси, както нашият симпатичен съгражданин Иван Вазов… Но в политиката трябва нашата девиза да е: „Махнете ръцете!” Именно благодарение на тази далновидна стамболова политика България през първото десетилетие на XX в. се превръща в най-проспериращата държава на Балканите. Именно тя подготвя победите на българското оръжие. Планомерността на развитието на страната е доказателство за изключителната, почти необяснима държавническа зрялост на Стамболов. Неговото верую е да носи лична отговорност, да не отстъпва от принципите и да не се отрича от думите и делата си, когато те не работят в негова полза. С каквато лекота печели приятели, с такава и си създава врагове. През лятото на 1886 г. Стамболов застава начело на самостоятелна политическа формация – Народно либерална партия. Той е неин лидер до смъртта си. Не случайно, тя е известна повече като „Стамболовистка“. Отстранен е от власт след като сам подава оставката си през 1894 г. Година по-късно на 3 юли 1895 г. Стамболов е нападнат и съсечен по жесток начин в центъра на София, няколко дни след това умира от раните си.Убийството му за сетен път показва, че на такива силни хора не им прощават. То е следствие от неговата безкомпромисност във вътрешната политика и от дребнавостта на противниците му. Трагичен, но достоен завършек на един пълнокръвен живот, отдаден на България.
Твърде кратък жизнен път белязан с много динамика. Една изключителна личност, която съчетава в себе си широк диапазон от идеи и романтика, революционен устрем и проявена смелост, доказана сила и властност. Потиворечиви са оценките и мненията за държавника и политика Стамболов, но това е така, защото именно такова е времето в което той управлява – сложно и противоречиво както във вътрешнополитически, така и в международен план.
Фактите говорят сами по себе си.
Известно е, че по времето на управление на Стамболов за седем год. са построени 84 фабрики. Той умело насърчава българската търговия и производство.
Стефан Стамболов е българският държавник, който прозира, че т.нар „освобождение“ е опит на руската империя да превърне България в протекторат, за да се добере до Босфора, отколешна цел на руския империализъм. Политиката му се характериза от идеята да брани българската независимост и национален интерес на всяка цена. Стамболов завързва добри политически отношения с турския султан, за да се противопостави на Сърбия и Гърция – главни противници на българщината в Македония. Той умело противопоставя Турция на Русия, която подкрепя сръбската пропаганда в Македония. Стамболовата политика на натиск съчетан с приятелски отношения спрямо Турция води до признаването на българите за преобладаващо населание в Македония и до създаване и укрепване на независими български църковни и културни институции, които събуждат българския национализъм в тази все още подвластна на султана част от България. Тази политика е съчетана с изграждането на модерна армия по европейски стандарти, която да изпълни задачата на национално обединение. Стефан Стамболов провежда политика на твърдост и лавиране спрямо Великите Сили в името на националния интерес. Така той успява да сключи изгодни заеми, с които да създаде модерна армия, и важни за българската икономика търговски договори. Стамболов превръща България от турска провинция, застрашена да стане руска губерня, в модерна европейска държава. Държавната политика на Стамболов води до бурен икономически растеж, подем на българското образование и култура. Всичко това е постигнато въпреки непрестанните набези на терористични групи, заплатени от Русия.
Чрез далновидната си политика Стамболов налага един политически курс, който превръща България в първа регионална и гарантира нейното превръщане в европейска сила. За съжалаение след стамболовото управление този курс се изоставя, България отново постепенно навлиза в зоната на руско влияние което я прави слаба и маргинална държавица, а по-късно и води до заробването и от Съветска Русия. Българският народ се отблагодариява на Стамболов с радостно ликуване и мерзост след неговата кончина. Продължава да се следва добре познатия модел – най-великите личности на България да бъдат погубвани от собствения си народ.
Стефан Стамболов, бъдещият български министър-председател и шеф на Народнолибералната партия, започва да се изявява като един от първите лидери на старата Либерална партия още през 1880-1881 г. Своята крамолна младост и липсата на политически опит по това време той компенсира с революционната си известност и вроденото си красноречие. През 1883 г., след разцеплението в партията, Стамболов застава начело на онези либерали, които, макар и безуспешно, призовават към обединение и консолидация. През юни 1884 г. той е избран за председател на ІV Обикновено народно събрание. През следващите години, неговите позиции в управлението на страната непрекъснато укрепват. А когато позицията на министър-председателя Каравелов по време на преврата срещу княз Александър Батенберг разочарова мнозина от редовите партийни членове, те без колебание се ориентират към Стефан Стамболов, който по същото време води безкомпромисна борба за опазване на национална ни независимост. На 25 август 1886 г. той е назначен за един от тримата регенти, заедно със Сава Муткуров и Петко Каравелов – заменен през есента на същата година с Георги Живков. Като регент Стамболов открито се конфронтира с растящите претенции на Русия и твърдо пресича нейните опити да постави българската държава под своята хегемония. Успехът на неговата политика убеждава руските представители в страната, че няма да могат да постигната целите си с легални средства. Затова, с помощта на русофилите в България, те поставят началото на открита борба за свалянето на регентството. На 6 ноември 1886 г. дипломатическите отношения между двете държави са прекратени скандално. Това от своя страна активизира националистическите среди, които по същото време започват да се обединяват в известните патриотични дружинки “България за себе си”, превърнали се по-късно в местни организации на Народнолибералната партия. Опитите на русофилите да подчинят страната на чужди интереси се провалят и голяма част от тях емигрират, другите временно преустановяват политическата си дейност. На 25 юни 1887 г. за нов български княз е избран немският принц Фердинанд Сакскобургготски. Той пристига в България и на 2 август същата година полага клетва в старопрестолния град Търново, а осемнадесет дни по-късно назначава за министър-председател Стефан Стамболов. През неговото управление – от 1887 до 1994 г., Народнолибералната партия се утвърждава като най-влиятелната и най-добре организираната политическа сила в княжеството. Въпреки, че организационното й оформяне завършва чак през 90-те години на ХІХ век, малко преди падането на Стамболов от власт, а първият й редовен конгрес се провежда след неговата оставка, през 1886-1887 г. тя вече разполага със свои структури във всички по-големи селища на страната. През 1886 г. започва да излиза и нейният партиен официоз – вестник “Свобода”, който е финансиран от кабинета и се редактира от известния публицист Захари Стоянов. Благодарение на правителствената подкрепа и на стройната си организационна мрежа, Народнолибералната партия печели убедително изборите за V ОНС (1887 г.), VІ ОНС (1890 г.) и VІІ ОНС (1893 г.) В парламента нейните депутати формират стабилно мнозинство, с помощта на които правителството управлява страната безпрепятствено цели седем години.
В същото време, по своите политически принципи и идеи най-близо до стамболовистите стоят либералите, начело с Васил Радославов. Неговите привърженици се отделят от ръководената от Петко Каравелов политическа сила през юли 1886 г. Тогава Каравелов е министър-председател на България, а Радославов е министър на вътрешните работи и подава оставка в знак на протест срещу примирителното поведение на премиера към руските заговори в страната. След преврата срещу княз Александър Батенберг, завършилият право в Хайделберг (Германия) млад политик се присъединява към Стамболов и на 16 август 1886 г. става министър-председател, но през юни следващата година, когато за български княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, незабавно подава оставка и минава в опозиция. На 5 февруари 1888 г. той започва да издава вестник “Народни права”, а през май същата година създава в София свой Либерален клуб, който през 1895 г. се преименува на Либерална партия. Отначало Стамболов проявява търпимост към опозицията на радославистите, които внимават да не преминават рамките на позволената критика.
На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание избира княз Фердинанд Сакс – Кобурготски, предложен от Регентството. На 11 август той полага клетва и заема българския престол. С неговото идване леко се успокояват политическите страсти разгорели се около събитията от 1886 г. т.н. „Българска криза“. Но това е само на пръв поглед. Положението на монарха е несигурно, той не е признаван от Великите сили. Фердинанд назначава за министър-председател Ст. Стамболов довчерашен пръв регент. В страната се оформя опозиция. Една част от нея начело с д-р В. Радославов признава избора на княза за легитимен, но се обявява срещу действията на правителството. Друга част се състои от крайно настроени русофили, които засилват съпротивата си благодарение на непризнаването на Фердинанд от Русия, Турция, Англия и Австро-Унгария. полага много усилия, за да се опитва да убеди европейските представители, че евентуална акция насочена срещу режима в София, ще е законен начин, за да бъде отстранен монарх, дошъл незаконно, без одобрение на Портата и Русия.
Българската църква вместо да се вълнува от принадлежността на Фердинанд към католицизма, се вълнува повече от това, че той не е одобрен от Русия. След неуспешен опит за пряко вмешателство във вътрешните работи на България чрез майор Д. Набоков племеник на руския правосъден министър, руската дипломация поема един доста опасен курс на подкрепа на разногласията вътре в страната. Последствията са ясни. Опозицията се активизира, подкрепяна открито от Русия. Противниците на Стамболов предприемат серия от заговори. Така през 1890 г. е разкрит заговор в Софийския гарнизон и главният организатор майор Коста Паница е осъден на смърт. Следващата година опозицията организира атентат срещу министър-председателя, жертва обаче става Хр. Белчев, министър на финансите. Убит е българският дипломат в Цариград д-р Г. Вълкович. В отговор властта засилва репресиите срещу политическите си противници.
През 1891 г. обаче вестник “Народни права” си позволява да намекне, че правителството използва убийството на Христо Белчев, за да се разправи с политическите си противници. Това довежда до спирането на изданието и до затягане на мерките срещу партията на Радославов. След 1891 г. тя окончателно се ориентира към свалянето на министър-председателя с помощта на княза и през 1893 г. става обединителен център на т. нар. “съединена опозиция” срещу управлението на Стамболов. В нея влизат още бивши консерватори, либерали от вече несъществуващата Източна Румелия, както и някогашни южнобългарски съединисти. На 13 юни 1893 г. започва да излиза вестник “Свободно слово”, като издание на “съединената опозиция”, който се редактира и контролира от либералите-радослависти. След падането на Стамболов от власт, на 19 май 1894 г. е сформирано ново правителство, начело с бившия консерватор Константин Стоилов, в което Радославов става министър на правосъдието.
Бурните събития през лятото на 1886 г., когато голяма част от членовете на старата Либерална партия се обединяват около Стефан Стамболов, поставят лидерът й Петко Каравелов в политическа изолация. Офицерските бунтове в Силистра и Русе (през февруари 1887 г.), оглавявани от офицери-русофили – привърженици на бившия министър-председател, още повече го дискредитират в очите на мнозина от предишните му съпартийци. На 22 февруари 1888 г. Каравелов възобновява издаването на вестник “Търновска конституция”, но през август същата година той спира да излиза и лидерът на българските либерали от времето на Учредителното събрание е принуден временно да преустановява политическата си дейност. Това не го спасява от подозрителността на управляващите и през 1891 г., на съдебния процес за убийството на Христо Белчев, той е осъден на 5 години лишаване от свобода като подбудител на престъплението. Осъждането на Каравелов окончателно парализира дейността на неговите привърженици, които подновяват обществените си изяви чак след падането на Стамболов от власт. От 1896 г. тяхната политическа сила официално се преименува на Демократическа партия. През 1885-1886 г. голяма част от русофилите в България се групират около политическата формация на Драган Цанков. При управлението на Стамболов повечето от тях емигрират в Цариград и Букурещ, където с руска помощ организират въоръжена борба срещу правителството на Народнолибералната партия. В края на 1887 г. цанковистите пращат в България четата на капитан Набоков, която е разбита и унищожена от българските власти. През 1891 г. организират убийството на министъра на финансите Христо Белчев, а през 1892 г. – убийството на българския посланик в Цариград Георги Вълкович. В началото на 1899 г. с мотива за създаване на силна партия, както и поради съществуващата идейна близост, група членове на Народната партия (създадена след падането на Стамболов от власт), водени от Константин Величков, се присъединяват към политическата формация на Драган Цанков, която от декември същата година вече се нарича Прогресивнолиберална партия.
За ограничение на печата трудно може да е говори, като се има предвид, че от излизащите по това време 70 вестника, по-голямата част са трибуна на опозиционните сили. Но естествено водят до възражение някои ходове на правителството. Например, при правителството на изборите за пето Народно събрание, есента на 1887 г. се стига до сблъсъци между непримирими политически групировки. Въведен е закон срещу розбойничеството. Според него, в нелоялни към правителството селища, в случай на нужда от присъствие на войници, тяхната издръжка се поема от жителите на това селище. От тук за съжаление тръгва една традиция в българската политика – партийната лоялност на една личност е достатъчно условие, за да гради кариера. Законът за печата и законът против разбойничеството не могат да омаловажат или ни най-малко да заличат позитивното законотворчество подето от правителството на Стамболов. Направено е изключително много. Взети са решителни мерки, за да се преодолее изостаналостта на страната. Със закон от 1887 г. се утвърждават вносни мита на редица стоки, което стимулира производството. Така се поставя началото на държавния протекционизъм в балгарската икономика. От голямо значение е Законът за сключването на търговски договори. Подписват се търговски спогодби с Англия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Белгия, Швейцария. Предвиждат се концесии за изнасяне на български индустриални и земеделски стоки в чужбина. Нова институция е създадена през 1889 г. Индустриална комисия към Министерството на народното просвещение, която трябва до отпуска финансова помощ, за развитието на промишлеността, а така също средства за проучване на състоянието и перспективите на стопанството. По този начин правителството провежда борба против режима на капитулациите, заложени в Берлинския договор. Стамболов дава път на държавната заемна политика. Правителството сключва заеми с английските и австрийските банки. Парите са предназначени за откупуване на построените до Освобождението железопътни линии и построяване на нови като Цариброд – София – Белово, Ямбол – Бургас, Радомир е свързан със столицата, като тендинцията е да се продължи линията до Кюстендил. Целта е да се изгради модерна и добре работеща железопътна и шосейна инфраструктура. Започва изграждането на двете ни пристанища край Варна и Бургас. Благоустрояват се София, Пловдив и други градове. Създават се общински здравни служби. Полага се началото на пенсионното осигуряване. През 1892 г. в Пловдив е организирана национално-земеделско-стопанска изложба, посетена от чужди индустриалци и търговци. Именно през това толкова противоречиво и оспорвано време, е открито на 1 октомври 1888 г. Софийското висше училище. Възобновяват се читалищата. От 1892 г. започва да излиза сп. „Мисъл“, което обединява доста голям кръг от наши известни интелектуалци. Създадена е трупата „Сълза и смях“, през 1893 г. е основано Българското инженерно-архитектурно дружество. Възниква и първата организация на българските художници. Всичко това е сътворено по времето на Стамболовото управление.
Безспорно е, че в периода 1887-1894г. е поставена основата за онези процеси, които превръщат България в най-динамично развиващата се балканска държава в края на XIX и началото на XX в. Целенасочеността, твърдостта, независимостта, характерни за дейността на Стамболовото правителство в икономическата сфера, се долавят и в провежданата външна политика. Правителството е представител на онези политически сили в страната, които имат намерението младата българска държава да води самостоятелна политика, съобразена единствено с националните интереси.
Събитията от „българската криза“ водят до това, че правителството води антируска политика. Стамболов не прибягва до стълкновения или открити предизвикателства само, за да се конфронтира на всяка цена или да се говори за него. Напротив, той прави опити и търси път за възстановяване на руско-българските отношения, готов е да подаде оставка. Но е категоричен, че новият княз трябва да остане на престола и да бъде официално признат. И не защото е идеалната фигура, и не защото е близък до българската историческа традиция. Стамболов просто се опитва да парира вмешателството на руската царска политика в държавните дела на България.
От своя страна императорското правителство в Петербург взема всички мерки да не допусне успех на българската дипломация. То не одобрява Фердинанд на българския престол, защото вижда в него проводник на чуждо влияние. В същото време не предлага никаква алтернатива. То не одобрява и правителство начело със Стамболов, защото е елиминирана възможността за пряко руско вмешателство.
За Стамболов е ясно, че за да може да реализира целите на външната си политика, трябва да има сериозни съюзници. Разчитайки на англо-руския антагонизъм, той се стреми да синхронизира българската политика с тази на Лондон. Правителството търси съвети, но не ги взима под внимание, ако се нарушават интересите на страната.
По отношение на Австро-Унгария Стамболов много добре разбира, че тази монархия има преки и трайни интереси в западната част на Балканския полуостров, а там те се преплитат с въжделенията на българите, населяващи Македония и не желае да прави каквито и да е компромиси с австрийските интереси. Македонският въпрос е в основата на външнополитическата линия на Стамболов. Той е лоялен към Високата порта, държи на добрите си отношения с нея и характерно за него показва непримиримост, когато е необходимо да защити правата на българското население останало в рамките на империята. По този начин постига големи успехи.
Екзархията получава берати за български владици, там където те са напуснали по време на Руско-турската война, освен това българската Екзархия премества седалището си в престижния район Пера на турската столица и започва да издава свой вестник, а училищата ни в Македония получават автономен статут. Годината е 1894 г. Стамболов, несъгласен със сондажите на Фердинанд с Русия зад гърба му, подава оставката си. Това той прави не за първи път. Този път тя е приета. От властта е отстранена най-оспорваната политическа фигура от новата ни история. Той е възвеличаван и порицаван, издиган е като национален спасител и е сочен като предател на националните интереси.Историческата истина изисква да се признае, че Стамболов поставя основите на законодателна и изпълнителна дейност, която превръща България в модерна европейска държава. Правителството му създава условия за икономическа независимост и самостоятелна национална политика. Стамболов много добре е разбирал противоборството на Великите сили, чиито интереси са се кръстосвали на Балканския полуостров, и се опитва да ги използва за българските интереси. През 1903 г. политикът Никола Генадиев се среща със сър Джон Бюкянън, бивш английски посланик в Петербург. Казал му, че в този момент България има нужда от един Стефан Стамболов за разрешаването на македонския въпрос.Бюкянън отговорил:
„Господин Генадиев, аз бих бил доволен, ако в моето отечество се раждаше на сто години един Стамболов, а вие искате в малка България ум като Стамболов да се ражда на десет години два пъти.“
________________________________
Източник: http://istoriabg.com/?p=178
