Дженюариъс А. Макгахан
ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ
писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)
След три часа
път по такива стръмни пътеки, щото
повечето бяхме принудени да
вървим пеша от
страх да не се строполим в зиналата
под краката ни пропаст, ние се
изкачихме така
високо, щото на глед, се намерихме
сред облаците, и най-сетне, като
излязохме из
гъстата гора, видяхме пред себе си една
прекрасна, малка долина, която се
разстилаше като
зелен килим. Посред нея течеше един
шумлив извор, на който беше
направена една
стругарница. Жителите на Батак,
казват, правели доста значителна
търговия с дърва
и дъски, и най-сетне, ние видяхме много
подобни малки стругарници,
общото число на
които около Батак достигало до
двеста. Сега те бездействуват. Тая
живописна долина
има богати паши, но нийде се не
виждаше нито една крава, нито
една овца. Навред
царуваше гробовна тишина, гробовно
уединение, като с години да не
е минавала през
тука жива душа. Ние се изкачихме на
върха на билото, който ни
отделяше от
съседната долина и с възторг видяхме
една великолепна панорама. Високи
гори окръжаваха
като амфитеатър едно малко място от 8
до 10 мили в диаметър, което
се разсичахе по
всички направления от дълбоки долини
и гористи места. Аз никога не
съм виждал в
природата нищо, което така близо да
прилича на фотографията на луната
в уголемен вид.
На дъното на един от тия проходи ние
едвам можахме да съзрем едно
село, до което,
според думите на водача, оставаше ни
още час и половина път, макар то
да се виждаше
твърде близо. Това беше Батак. Около
него горските стръмнини бяха
покрити с малки
златисти полета, посеяни с ечемик и
ръж. И макар жетвата отдавна
вече да беше
готова и класовете да бяха захванали
да се ронят, никой — както се
виждаше — не се
грижеше за прибирането на зърното. Тия
полета бяха тъй също пусти,
като малката
долина, и жетвата гниеше на корена.
След един час ние
се доближихме до селото и нашето внимание
беше привлечено от
няколко кучета,
които се трупаха на един хълм, издигнат
над селото. Ние се отбихме от
пътя и като минахме
през останките на две или три каменни
огради и няколко градини,
взехме да се
приближаваме до кучетата, които, като
ни забелязаха, сърдито залаяха и
побягнаха в
съседното поле! Изпървом аз не забелязах
нищо необикновено, но конят
ми изведнаж
хвана да се стъписва. Аз погледнах
надолу и видях човешки череп,
полускрит в
тревата. Той беше съвсем сух и як, като
да се е търкалял тук три-четири
години — така
ревностно бяха извършили кучетата
делото си. През няколко крачки аз
видях други череп
и при него една часто т скелет, така също
бели и изсъхнали . Колкото
се искачвахме
нагоре, толкова по-често и по-често
виждахме отделни кости, скелети и
черепи, но не
до там оглозгани, така щото
полуизсъхналото, полуизмитото месо
стърчеше по тях.
Най-сетне ние достигнахме до един малък
мегдан, дето земята беше
почти равна,
само по средата му имаше пукнатина,
отдето се захващаше дълбока
долина. Като
дойдохме до нея ние неочаквано се
спряхме, като испуснахме ужасен вик.
Под самите крака
на конете имаше натрупан куп черепи,
кости, полуизгнили скелети,
парчета месо,
сурми косми и откъсаци от дрехи. Всичко
това, обиколено от раскошна
трева, изпущаше
страшно зловоние и тука свободно
закусваха кучетата, когато нашето
непросено появяване
ги обърна в бягство. Сред тоя куп аз
можах да отлича един скелет
още облечен в
риза, с басма и обут с шарени чорапи, с
каквито се обуват българските
моми. Ние погледнахме
на всяка страна: навред са вардаляха
човешки кости.
Отдолу под нас
на растояние 100 ярда се намираше Батак.
Отдалеч той приличаше на
развалините на
Херкуланума или Помпей. Нито един
покрив, нито една стена не бяха
останали цели;
всичко представляваше една грамада
развалини, над които се носеше
един глух шум,
приличен на воплите на ирландските
плакалници. По-сетне разбрахме
какви са били
тия чудновати звукове. Преди да слезем
в селото, ние още веднаж
погледнахме на
куповете човешки кости, които се търкаляха
по земята, и забелязахме,
че останките на
дрехите, които висяха по тях, принадлежаха
към женските премени. И
така, всичко това
бяха трупове на жени и моми. Без да слизам
от седлото, аз преброих
до сто черепа,
които почти всичките лежаха отделно
от скелетите, следователно, тия
злочести жени
са били обезглавени. След малко ние
влязохме в селото. Върху
развалините на
първия дом, който се падна на пътя ни,
ние видяхме една бедн а жена,
която като държеше
на коленете си едно детенце, огласяваше
въздуха с нещо, което не
бе ни плачевна
мелодична песен, нито горчив вопъл. До
нея седеше едно друго дете и
безмълвно, с
очудване, гледаше към нас. Жената не
обърна никакво внимание на
нашето присъствие;
ние се наведохме, за да разберем
какво говореше тя, и нашия
преводач ни
обясни, че тя повтаряше хиляди пъти
едни и същи думи: „къщата ми:
моята клета
къща! моята мила къща! мъж ми! моя
беден мъж! моя драг мъж!“ При
следващия дом ни
чакаше същата сцена: две жени, едната
стара, другата млада, като си
клатеха главите
и кършеха ръцете, монотонно произнасяха:
„Аз имах къща, а сега
нямам; аз имах
пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена
се избавила от общото клане и
едвам що беше се
върнала на своето пепелище, като се
ползуваше от нашето идване,
или от посещението
на Беринга. Те биха могли отдавна да се
върнат, но не смеели да се
решат да направят
това без покровителството на чужденеца.
Техният погребален вопъл
сме слушали ние
отдалеко. Колкото отивахме по-далеч,
толкова повече ние виждахме
тия злочести,
които повтаряха все същите думи. Но
посред това отчаяние се виждаха
малко сълзи; то
беше сухо, кораво, безутешно. Извора
на сълзите отколе беше вече
пресъхнал и
скръбта, мрачната скръб беше длъжна да
си намери други изход. Малко по
малко тия злочести
жени и деца направиха подире ни едно
погребално шествие от
400—500 души, като
ни придружаваха със своя тъжно-печален
вопъл, като който, дай,
Боже, никога в
живота си вече да не чуя. Но преди да
продължа моя разказ, трябва да
кажа няколко думи
за Батак, така щото читателят да може
по-добре да проумее всичко,
що е станало тук.
В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000
жители, макар и да не е
възможно да се
определи точно количеството на
народонаселението, по причина на
съвършеното
нямане в Турция на списъци или някоя-си
достоверна статистика. Даже
не е възможно да
се придържаш към обикновенното правило
да четеш на всяка къща по
5 души, защото
българите, както руските селяни,
държат се о стария, патриархален
обичай, според
който всички оженени синове със
семействата си живеят в родителския
дом до смъртьта
на дяда си. И така, понякога под един
покрив живеят по 20—30 души,
зарад това по-вярно
е в България да се смята средно число
от 8 до 10 жители във всяка
къща. Едиб Ефенди
в своя доклад говори, че в Батак е имало
всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от
тая никога не е казвал даже някой
турчин. Скайлер си набавил
разписанието на
данъците за текущата година, в което се
показва, че в Батак има 1420
души, способни
за военна служба и задължени да
плащат бедел за освобождение от
военната служба.
В някоя европейска държава тая цифра
би означавала общото число
на населението
до 15,000, но тука не може да се определи
повече от 8 до 10,000, както в
действителност
и удостоверяват жителите на Батак и
Пещера.
В Англия и изобщо
в Европа имат твърде криво понятие за
българите. Аз винаги съм
слушал и, да си
кажа правото, до последно време самичък
мислех, че те са диваци, не
по-цивилизовани
от американските индианци. Представете
си моето удивление, когато
узнах, че почти
във всяко българско село има училища,
и че тия школи, където те не са
изгорени от
турците, се намират в цветущо положение.
Те се издържат от сумите на
доброволно
възложен на себе си от българете
данък, не само без правителствени
подбуждания, но
и въпреки многочислените затруднения,
причинявани от властите,
обучението в тия
училища е безплатно — и за богатите,
и сиромасите. И така надали
ще се намери
българско дете, което да не знае да чете
и пише, и изобщо процентът на
грамотните в
България, не е по-малък от тоя в Англия
и Франция. Така също аз мислех,
че българските
села се състоят от няколко малоценни
къщици. които не е трудно да се
направят подир
пожара. Но какво беше моето изумление,
когато видях, че повечето от
тия села са добре
съградени градчета с яки каменни домове
и значително количество
състоятелни,
даже достатъчно богати граждане;
някои от тях могло би да бъдат
сравнени с
английските и французски паланки. В
действителност излиза, че българите
не само не са
диваци, но те са трудов, предприемчив,
честен, образован и мирен народ.
Що се отнася до
българското въстание, имало е слаби
опитвания в две—три села, но не
в Батак, и излиза,
че тука не е бил убит нито един
турчин. Даже правителството не
твърди нито
едното, нито другото. Когато Ахмед-ага,
който направил клането, се
появил със своите
башибозуци и поискал да му предадат
оръжието си, жителте на
Батак не се
отказали от това, а само заявили, че
ще дадат оръжието си на редовните
войски или на
каймакамина Татар-Пазарджишки. Но
Ахмед-ага стоял на своето и след
дълги колебания
и продължителни преговори батакчани
се покорили, но не трябва да
предполагаме, че
нахождащото се у тях оръжие е било
приготвено ва въстание — то
просто било от
обичайните принадлежности иа всеки
турчин или християнин. Какво е
последвало след
това предаване на оръжието, — най-добре
ще проумее читателят, след
като прочете
продължението на нашия разказ за това,
което видяхме вчера.
При самото ни
влизане в селото окръжаващата ни тълпа
ни показа на един куп пепел и
въглища, сред
които се виждаха изгорели човешки кости.
Турците направили на това
място несполучлив
опит да изгорят труповете. Малко
по-нататък ние се сблъскахме с
едно зрелище,
което възбуди в нас ужас и съжаление.
Скелетът на една мома, не по-стара от 15
години, лежеше на пътя, затиснат под
отломъците на стените. На нея все
още се виждаше
ризата и българските чорапи, а босите
ù нозе бяха почти запазили
своята форма,
защото плътта им беше досущ изсъхнала,
ала не изгнила. На черепа се
виждаше голяма
зейнала рана, а дългите ù кестеняви
коси се растилаха по земята.
Достойно е за
отбелязване, че всички женски скелети
бяха облечени в ризи, и ние
узнахме от много
жени, които сами бяха преминали
тежкото изпитание, освен
последната му
степен, какво обикновено турците
извършвали над жените и момите.
Като улавяли
някоя злочеста, те я събличали по
риза, натрупвали на куп дрехите и
драгоценностите,
сетне я безчестили колкото им било
угодно, и последният
хладнокръвно я
убивал.
В следващия дом
един от малкото българи, които ни
придружаваха, ни показа това
място, дето
неговият малък, сляп брат бил изгорен
жив, и мъжественият човек плачеше
като дете, без да
разбере, че на сляпото дете сега му е
много по-добре. Точно насрещу
него лежаха
скелетите на две деца, затрупани с
камъни и със зинали рани от ятаган на
черепите. Въобще
числото на убитите деца в тая
касапница е, наистина, чудовищно.
Тях често ги
набивали на щикове и очевидците ни
разказваха, че подобни шествия се
расхождали по
улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината
на това е твърде понятна:
мюслюманинът,
като убие известно число неверни гяуре,
влиза в рая. каквито и да са
били греховете
му. Мохамед вероятно е разбирал само
въоръжени люде, а
мюсюлманите
тълкуват широко неговите думи и
сметат жените и децата наравно с
мъжете. При това
убиванието на децата е по-износно,
защото то е по-леко и по-безопасно.
Тука в Батак башибозуците достигали до
това, щото распарвали утробите на
тежките жени и
убивали неродените деца все с тая
цел — да уголемят числото на
жертвите си.
Колкото се приближавахме по-близо до
центъра на града, толкова
количеството на
костите, скелетите и черепите все се
увеличаваше. Нямаше нито един
дом, под развалините
на който да не се виждаха останки от
човешки трупове. На едно
място една жена
ме спря и, като ме улови за ръката, приведе
ме през един куп камъне,
зад които лежеше
скелета на една мома, с дълги коси. Като
ми показваше на това, що е
останало от
нейното мило дете, тя отчаяно плачеше,
като си удряше безумно главата у
стената. Няколко
крачки по-нататък една друга жена,
като седеше пред своя изгорен
дом, скубеше си
косите и диво гледаше на три малки
черепа, които държеше в ръце.
Как се е избавила
тая майка, а са погинали децата? Кой
можеше да каже това? Може би
тя не е била в
село по времето на сечта, или пък е
побягнала с едното дете, като е
оставила мъжа си
да пази другите, или най-сетне от страх
ги е напуснала всичките и
побягнала. Ако
последното предположение е справедливо,
то не е чудно, че тя се
предаваше на
такова отчаяние.
Най-сетне ние
дойдохме до черквата и училището.
Земята до толкова
беше затрупана със скелети и останки
от гниещи трупове, че
въздухът ставаше
непоносимо препълнен със зловония.
Училището се намира на едната
страна от пътя,
а черковата на другата. Първото, ако
съдим по останалите стени, било е
славно, голямо
здание, способно да вмести от 200 до 300
деца. Под камъните и сметта,
които покриват
пода на няколко фута, намират са
костите и пепелта на 200 жени и
деца, живи изгорени.
Редом с училището има една голяма яма,
в която са погребани до
100 трупа две
недели подир клането, но кучетата
изровили тия импровизирани
гробища, а дъждът,
като ги напълнил с вода, преобърнал
тая яма в отвратителен
кладенец, пълен
с плаващи гнили трупове. Същото
зрелище представлява водата на
съседната
стругарница на брега на една речица.
Отначало двата ù бряга били затрупани
с гниещи на
слънцето тела, но милосърдното небе
пратило силен дъжд, който ги вкарал
в коритото на
реката и течението завлякло тия останки
от човешката касапница, тъй че
се намирали
трупове, изхвърлени на брега в 40 мили
разстояние посред сенчестите гори
и гъстите шубраци
близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик.
Като влязохме в
гробищата, ние
неволно се спряхме: зловонието беше
така силно, че не беше възможно
да се върви
по-нататак, но ние взехме по една шепа
тютюн, и като я държахме до самия
нос, отидохме
по-нататак. Черквата беше малка и нея я
окръжаваше една ниска каменна
ограда, сред
която бяха гробищата. Отначало ние
не забелязахме нищо особено, а
зловонието беше
така голямо, щото ние едвам бяхме в
състояние да гледаме настрани;
но малко по
малко ние забелязахме, че земята на
гробищата е покрита с гноище по-високо
от повърхността на улицата на 5 или 6
фута, и излезе, че приетото от нас гноище
е купчина човешки
трупове, покрита с дребни камъни. Целите
гробища са затрупани на
три, четири фута
височина с човешки останки и от там
излизало страшното зловоние.
Подир няколко
седмици след клането турските власти
заповядали да се погребат
мъртъвците, но
вонята била така страшна, че било
невъзможно да се изпълни това
предписание.
Останало да се задоволят с това, че
закопали няколко тела, нахвърляли
пръст над
останалите, а в гробищата даже не влезли,
но отдалече ги затрупали с дребни
камъни. Но това
опитване имадо малка сполука, защото
кучетата разровили камарата и
из тая чудовищна
гробница стърчаха на всяка страна
ръце, крака, глави. Нам ни
говориха, че в
тия малки гробища се намират до 3000
трупа и ние лесно вярваме на
това. Зрелището,
което ни се представи, беше дотолкова
страшно, че за цял живот не
можем го забрави.
В тая гниеща, зловонна купчина на места
се виждаха къдрави детски
глави, крачка, не
по-големи от пръста ми, и ръчици като да
са били прострени с молба
за помощ. Тука се
разлагаха наред под жежките зари на
слънцето телата на младенците,
които с недоумение
са гледали в минутата на смъртта на
лъскавото оръжие, облятите с
кръв рхце на
техните джелати; деца, които са изпуснали
духа си посред ужаса, който ги
е обзел; моми,
които напразно са молили за пощада, и
майки, които са се старали да
защитят своите
рожби. Сега те всички лежат тука
безмълвни; не се чува нито плач,
нито ужасни
викове, нито вопли за пощада. Жетвата
гние наоколо по полетата, а
жетварите гният
на гробищата.
Ние погледнахме
в църквата, стените на която бяха
се опушили от изгарянето на
нейните дървени
принадлежности, но се запазили цели.
Това е едно ниско здание с
тежки, неправилни
сводове, под които едвам може да
стои човек с висок ръст. Това,
което се изправи
пред нашите очи вътре в нея, дотолкова
възмущаваше душата, че ние
не можахме да го
гледаме по-вече от една секунда. Грамадно
число тела бяха отчасти
изгорени и
напълняха черковата с обгорени
останки, а отчасти гниеха в
най-отвратитеден вид. Аз никога не съм
си представял, че ще видя подобен ужас.
На всички
ни стана тежко
и като залитахме като пияни, побързахме
да излезем от тая зачумена
дупка. с радост
се върнахме на улицата, но и там на всяка
стъпка срещахме като преди
купища гниещи
трупове, женски черепи с косми и отделни
части от женски тела. Тук
ни показаха една
къща, дето били изгорени живи 20 души;
там се виждаха развалините
на друг дом, в
който обезчестили и предали на
мъченическа смърт 12 моми. Навред
ужаси! ужаси!
ужаси!
В самото село
нямаше кучета, които при завръщането
на жителите бяха побягнали в
околностите; но
аз видях две, три котки, извънмерно
тлъсти, които спокойно ни гледаха
с плувнали в лой
очи. Може би, ще ме попитат, защо людете,
които се намират сега в
селото, не погребват
останките на мъртвите, а позволяват на
кучетата и котките да ги
глождят. Някои
опитвания да познаят и заровят телата
на роднините си били
направени, но
останалите живи батакчани са уморени
от глад и нямат даже лопати, за
да изкопаят гроб.
А освен това повечето от тях са жени,
които в много случаи напразно
са се стараели
да засипят с пръст другите там тела.
Ние видяхме много примери, че
дето е било
възможно да се познаят скелетите за тях
се грижеха по един най-трогателен
начин. Няколко
гробове бяха направени, както трябва
и даже бяха украсени с цветя.
Други представляваха
страшна противоположност: от една страна
цветя, а от друга —
кокали, измити
от дъжда. Даже имаше черепи, грижливо
положени в градините до
стeните и накитени
с цветя, като че да не искаха навеки да
се разделят с тях. Аз видях
един череп,
полузаровен в земята и обърнат с лицето
към небето в устата му стърчеше
китка; повечето
скелети и черепи се търкалят без
всяко попечение. От 8 или 9000
жители в Батак
са останали живи 1200 или 1500, които
нямат с що да погребат
мъртъвците си.
Но защо турците не направиха това?
Те ще отговорят, че всичко е
отдавна направено
и че за заравяне е имало малко хора.
От всичките жестоки,
варварски и
зверски подвиги на турците, клането в
Батак е най-страшния; от всичките
безумни глупости,
направени някога от тях, първо място
занимава дивата мисъл да
оставят да гният
труповете на своите жертви в
продължение на три месеца. Но това
село се намира в
една отдалечена, усамотена местност
и те никога не са мислили, че
европейците ще
си пъхнат и тука носа; затова цинично
забележвали: християните не
заслужават да се
заравят; нека ги ядат кучетата.
Ние говорихме
с мнозина, но нямахме сила да изслушваме
докрай всичките тия
печални разкази,
и се задоволявахме с това, дето
питахме само за числото на
погиналите лица
от всяко семейство. Колко души бяхте в
семейството — питахме ние.
“Десет” —
отговаряха нам. “Колко останахте?”
“Двама”. “А вие колко бяхте?” —
продължавахме
нашите питания. “Осем”. “Колко
останахте?” “Трима”. “А вие колко?”
“Петнадесет”.
Колко останахте?” — “Петмина”. И
така в челяди от пет до двайсет
члена останали
от един до пет души. Една баба се
приближи до нас, като си чупеше
ръцете и със сух
вопъл, в който нямаше сили, приказа ни,
че тя имала трима хубавци
възрастни синове:
Георги, Иванчо и Стоян, които са били
оженени за добри, послушни
жени: Райка,
Стилиянка и Анка, че те имали дванайсет
прекрасни деца: Ангел, Троян,
Георги, Иванчо,
Петко, Сиса, Богдан, Стоян, Тонка,
Гинка, Марийка и Райка. От
всичката тая
многобройна честита челяд от двадесет
души останала само старата баба;
всичките други
били избити. Едничък представител на
това цветущо семейно дърво бил
този стар пън, и
не е чудно, дето злочестата старица от
отчаяние удряше главата си о
земята. Така
също чухме повест за Благоя Христофора,
почтен патриарх от древния
тип; той имал пет
женени синове и двадесет и седем унуци.
Всичкото това семейство
живяло под един
покрив, а сега са останали само девет
души.
Ако да имахме
време, могли би да слушаме подобни
разкази в продължение на много
часове. Имаше
даже семейства, от които не беше
останал никой. Злодеите, които са
извършвали тези
убийства, бяха не черкези, както отнапред
се предполагаше, но турци
от близосъседните
села под предводителството на
Ахмед-ага. Селото Батак, като
говорим сравнително,
е било богато и цветуще; то възбуждало
завистта на турските
съседи, които са
се възползували от религиозния фанатизъм
и от въстанието на другата
част на страната,
за да разорят и ограбят омразното село.
Ахмед-ага, който е ръководел
това клане, не
само не е бил и не ще бъде наказан, но
още е възкачен в чин юз-башия и
е награден с
орден.
Разказваха ни,
че грамадно количество деца и моми
били отведени в турските села,
дето ги държали
насила и не ги давали на родителите
им. Скайлер сетне добил един
списък с имената
и годините на 87 момчета и момичета,
отведени в турските села,
названията на
които също са забележени.
Що се отнася до
настоящето положение на останалите
живи батакчани, за него е
страшно и да се
помисли. Турските власти построили
при входа на селото няколко
дървени обори,
в които тия злощастници стоят, но те
решително нямат що да ядат,
освен това, което
си изпросят като милостиня от съседите
си. Без да гледат на тяхното
подобно бедствено
положение, турските власти със студен
цинизъм и с пълно
невнимание към
Европейските искания, пристъпили са
вече към събирането на
данъците и военна
контрибуция като да не е случвало
тук нищо необикновено.
Попитайте за това
в Цариград и ще ви отговорят, че всичкото
това е неправда и ще се
хванат да се
разпростират в обещания да окажат
помощ на пострадалите. Но навред
жителите на
изгорените села говорят Скайлеру, че
ако не си платят данъците и
военната
контрибуция, безжалостно ще ги изгонят
от привременните убежища посред
развалините. Да
платят е немислимо, а трудно е да
се каже, към какви последствия
може да доведе
техният отказ. Правителството има
нужда от пари и всяко село е
длъжно да заплати
своята обикновена част данъци, при
което живите са длъжни да
плащат и за
мъртвите.
Ние попитахме,
какво означават костите и черепите,
които се въргаляха из гората, дето
върху ни лаяха
кучетата. Обясниха ни, че това са биле
останките на 200 моми, които са
били взети в
плен и предназначени за по-лоша съдба
от смъртта. Те се намирали в
ръцете на своите
джелати няколко дена, тъй като изгарянето
и разграбването на Батак е
станало не в
един ден, и са изтеглили всичко това,
което бедните, слабите и
безпомощни девици
са могли да пострадат от дивите варвари.
Сетне, когато градецът е
бил изгорен, и
всичките им роднини убити, тия бедни
създания, на които, както се
види, трябвало
да покровителствуват злодеите, които
са ги обезчестили, отведени били
вън от градеца и
сред белия ден под откритото небе
хладнокръвно ги умъртвили, и като
натрупали труповете
им на камара, оставили ги да гният под
слънчевия пек.
Дизраели беше
прав, като забелезваше остроумно, че
турците винаги бърже се
разпореждат с
хората, които им паднат в ръцете, и
не ги затварят в тъмница.
Действително, те
бързешком се разправят с християните
и в това Дизраели е съвършено
прав. Когато той
произнасяше своята насмешлива реч,
200 млади моми вече отдавна
лежаха в купа на
бездиханните трупове при входа в Батак.
Пловдив, 10 август
Не престоях тука
дори един ден и чух, че в градската
тъмница има личност,
саркастически
наричана от турците “българска
царица”. Според техните думи, това
е
една твърде
презряна жена, която застанала начело
на бунтовниците, била коронясана
за царица,
препускала на кон по улиците на
своето родно село с развито знаме
като
втора Жана д’Арк,
и въобще отличила се с много безумни
постъпки, които служеха за
предмет за
безкрайни шеги на турците. Естествено
аз твърде силно желаех да се
запозная с тая
развенчана царица и да погледна на
лицето, което е имало притезание
върху престола
на новата славянска империя. Съдбата
скоро удовлетвори това мое
желание; Скайлер
поиска позволение да я посети и като
го получи, любезно ми
предложи да го
придружа. Тя беше затворена в дома
на един имамин наедно с една
друга българка
от това също село; когато ние дойдохме
в Пловдив, освен тях нямаше
други жени
затворени. Нас ни придружаваше гръцкият
доктор Владос, комуто беше
поръчано
медицинското наглеждане и над
арестантите. След доста продължителна
разходка по
тесните и закривени улици, ние се
спряхме пред едно ниско здание,
направено от
дървета и неодялани камъни. Докторът
почука на двойните дървени врата
и след дълъг
разговор с един глас, който отговаряше
отвътре, вратата се отвориха
малко и в
отвореното погледна едно сурово
полускрито под яшмака лице, което
гледаше на нас
подозрително. Но това приглеждание,
види се, бе удовлетворително,
защото след
минута вратата бяха съвършено отворени
и ние видяхме на прага една
млада възсуха
девица. Зад нея стоеше една жена, стара,
висок ръст и дебела; от първи
път аз помислих,
че тя е царицата, защото тя повече
се приближаваше до идеала на
амазонката и
затова бях твърде изумен като узнах, че
не тя, а младото момиче е играло
на царици с
такъв плачевен резултат. Нейната
малка, грациозна фигура ясно се
обрисуваше из-под
бедната ù дреха; очите и бяха големи,
винени, лицето ù
продълговато,
загоряло, носът ù дълъг и прав, устата
ù мънички, подобни на вишня. Тя
беше твърде суха
и слаба, така щото едвам стоеше на краката
си, а нейното младо лице
се отличаваше с
такова печално, убито изражение, щото
беше болно да се гледа на нея.
Тя беше вързала
главата си в кърпа и всичките ù дрехи
се състояха из груба вълнена
канелиена дрешка
и такава също къса фуста, която едвам
достигаше коленете ù. На
нейните нежни
бели крачка нямаше нито чорапи, нито
обуща, и всичките други дрехи,
както тя после
ми каза, не биле нейни, а и ги дали после,
след като я изхвърлили гола. В
малко думи тя
ни приказа своята повест, от която
узнахме, че тя е приемала само
косвено участие
във въстанието и че коронясването за
българска царица е била глупава
измислица. Самото
название българска царица ù го дали
турците, които се присмивали
и подигравали
с нея по най-груб начин, както могат
да правят само разярените и
кръвожадни
войници. Тя била в затвора два месеца и
през всичкото това време ù давали
само хляб и
вода; затова не е чудно, дето тя е
така изсъхнала. Като взе пред вид
нейното отслабване,
Скайлер не рачи да говори с нея дълго и
като обеща да направи
всичко за по-скорото
ù освобождаване, отидохме си.
Действително,
благодарение на неговото ходатайство,
на другия ден я пуснаха под
поръчителство,
а скоро я и съвсем освободиха. Аз
сетне я посетих на хана, дето тя
наедно с другарката
си беше намерила временно убежище,
и узнах от нея подробно
цялата история.
Тъй като тя има близко отношение към
българското клане и в същото
време дава
прекрасно понятие за съвременното
положение на българския народ, то ще
ви съобщя разказа
ù във всичката му пълнота. Името ù е
Райка и тя е дъщеря на един
свещеник в селото
Панагюрище, 20 мили далеч от
Татар-Пазарджик. На дванадесет
години тя се
отличавала с такъв ум и хубост, щото
местното книжовно дружество
решило да ù даде
добро образование. За тая цел била
открита подписка и със събраните
пари изпратили
я в женското училище, в Ески-Загра,
отворено от американските
мисионери и сетне
предадено на българите, които и до сега
го поддържат. (...)
Райка се учила
четири години, и както се види, получила
е добро възпитание, може би
по-добро от това,
което много английски девици получават
в по-блестящи училища. Тя
показала особено
пристрастие към ръкоделието и такова
изкуство в шиенето, щото се
прославила в
цялата страна. След завръщането у
дома си, тя затова минавала за
истинско чудо
в окръга; всичките гледали на нея с
уважение и даже я приемали за
висше същество,
толкова повече че тя била забележителна
по своя прекрасен, добър
характер. Без да
гледат на младите и години — тя едвам
навършила 15 години — на
Райка предложили
място за селска учителка и тя с
удоволствие стъпила на
педагогическото
поприще. В него време училищата в
Панагюрище се намирали в
цветущо положение.
Подир разказа на Райка аз посетих
този градец и направих
разследвания за
предишното положение на тия училища;
те били три: две за момчета и
едно за момичета;
като съдя по видените от мене развалини,
в които са се помещавали
училищата, били
са дотолкова големи и добри, че щото
нито едно село в най -образованата
част на Европа не би се посрамило от
тях. Учителите биле шест: трима
мъже и три жени,
а учениците — 500 момчета и 180 момичета.
Учителите получавали,
като говорим
сравнително, по-добра заплата, отколкото
в Англия, Франция и Германия.
Тримата мъже и
Райка получавали 600 английски лири
за година, което съставлява
добър доход в тая
страна и в едно отдалечено от железните
пътища и телеграфи село,
където се живее
евтино и не се изискват големи разноски
за дрехи; особено за младата
мома, която живеела
в родителския си дом, тая сума била
твърде голяма. Но тя давала
половината и на
книжовното дружество като отплата за
своето образование. Скоро тя
станала инспекторка
на женското училище и защото другите
учители не били родом от
това село, тя
била всеобщата любимица. Не трябва
да се забравя, че училищата в
България се
издържат от доброволен данък и затова
цветущото положение на
училищата в
Панагюрище, което не съставяше особено
изключение, ни дава вярно
понятие да тия
енергически усилия, с които българският
народ се старае да се издигне
над своето
потъпкано положение. Що се отнася до
Райка, тя при своя ум, възпитание,
красота и общо
уважение, намирала се на такава
висота в своето родно село, щото,
действително,
можала би да се нарече негова царица.
При това трябва да вземем в
съображение, че
школната учителка в такъв отдалечен
кът на Балканския полуостров
не трябва да я
смесваме със школната учителка в Лондон.
Значението на едната и на
другата е съвсем
различно. Аз питах някои от останалите
жители панагюрчани имала
ли е тя годеник
и какво е станало с него. Те отговориха,
че тя е била дотолкова по-високо от
всичките местни младежи, щото никой от
тях не би смял да поиска ръката ù.
Горката мома!
Сега никой един от тия младежи не би се
съгласил да ù стане мъж.
Приятно течел
животът на Райка до въстанието в Босна
и Херцеговина. Тогава тя била
вече на 18 години
и, току речи, била изплатила дълга
си към книжовното общество.
Настанали тежки
времена.
Не сварило да се
разнесе известието за войната в
Херцеговина, и се явил в Панагюрище
събирачът на
данъците с искания да му плащат
данъка за текущата и за миналата
година, защото
по причината на безплодието бил даден
почак (отсрочка). Мнозин а
нямали средства
да удовлетворят нечаканите искания
и тяхното имущество било
задържано и
продадено без да изключат добитъка и
земеделските сечива. А когато не
дохождали купувачи
на продаваемите на мезат (търг) предмети,
злочестите селяни ги
затваряли.
Естествено е, че подобни действия на
турските власти разпростирали навред
скръб, бедност
и недоволство. Изобщо налозите на
селското население са тежки и
дохождат до 20% и
30%, а затова удвоени, са съвършено
непоносими. Но това е малко!
Събирачите скоро
захванали да искат отнапред данъка
за 1876 година, а след това
следвали още
по-големи притеснения, продавания на
мезат, карания, нещастия и
недоволства.
Младежите захванали да устройват тайни
събирания и да мислят за това,
как да строшат
тежкото турско иго и да достигнат
независимост, като Босна,
Херцеговина,
Черна гора и Сърбия.
